Севернякът нахълтва през тези неблагоразумни отворчета, претършува всички скрити кътчета на съществото ти, погва зъзнещата надежда и я притиска нейде до самите стени на сърцето. После омаломощена я изгонва далече, зад девет баира.
Безнадежден, изигран, вървиш по стръмнината. Още по-студено ти става. Кожата ти се наежва срещу всеки нов опит за измама. Подозрение се загнездва в сърцето ти. Цял се заключваш. Вече няма да се излъжеш.
Ето пак! От ходилата ти нагоре плъпва топла струя. Халюцинираш ли? Не е възможно южнякът да намери пролука да се провре под самите плющящи криле на своя противник.
Отново севернякът, освирепял, се устремява със съскане върху тебе. Този път южнякът не се отдръпва. Той се е вкопчил в ходилата ти като в ронещ се бряг. По кръвообращението ти се разлива трепет от любовно докосване.
Севернякът те огъва, иска да те повали, да те разкъса. Но твоите стъпки са стоплени. Няма да спреш, няма да отстъпиш.
Колкото повече се спущаш по стръмнината, толкова по-високо се плискат топлите вълни: до глезените, до коленете, до бедрата. Южнякът набира мощ, става широк, мускулест, необорим.
Ти си кръстопът на два вятъра: северния и южния. Те се боричкат в тебе, въртят те на разни страни, пресукват те, задушават те и отпущат лукаво, за да ти дадат възможност да избереш единия от тях и да раздухаш свадата помежду им още повече.
Според прищевките на наклона надделява ту единият, ту другият. По нанагорнището те подхваща севернякът, по меките склонове те прегръща южнякът. Там, където топлият има надмощие, студеният от време на време отрезвява челото ти. Умората от дългия и стръмен път те кара да оцениш и двата: сгряващия прилив на единия по запотената ти кожа, разхлаждащия повей на другия по пламналото ти лице.
И отново лумва яростта им след краткотрайното отпущане.
Вътре в тебе се сблъскват вледеняващи тръпки с тръпки на съживителна топлота. Ти си едновременно скован от студ и разтопен от нежност. Смръщен и усмихнат. Нехаен и нащрек.
Северният се мята върху плещите ти, впива нокти и те сдавя за врата, превива гръбнака ти. Южният отдолу те изправя, влива топла пара в гръдта ти, надува платната на надеждите и те понася към презморски видения.
Ти си се родил в страна, където се развихря двуборството между северняка и южняка. Балканът минава точно през сърцето ти. Двата неусмирими вятъра са се вкопчили за косите на смърт и на живот в тебе.
Ти си ветровита кръстоска на Севера и Юга.
Няма да стихнат в тебе двете противоположни стихии.
Проглеждане през порите на кожата
Зиморничавият, който не можеше да понася същия този планински вкочаняващ вятър, криеше се от него, проклинаше го в яката си, пееше, за да го заглуши, сега се стреми с отчаяна ярост към него като към висше благо.
Представя си как допреди миг е вървял под бича му и завижда сам на себе си. Каква наслада е било, а той не го е разбирал. Сега открива опиянението на това да усещаш, че ти е студено — значи още си топъл, още си жив, още дишаш, още се противопоставяш на абсолютния мраз.
Студеният вятър не сковава, а съживява. Той предизвиква съпротива. Заставя те да събереш цялата си собствена грейка, да движиш непрестанно пръстите на ръцете и краката, за да ускориш кръвообращението. Кара те да разклаждаш волята си. Той цял те мобилизира да се опънеш на мраза чрез движение и вътрешен огън. Борбата със студа сгорещява.
Зиморничавият не бе знаел досега, не бе и помислял, че студеният вятър може да се усеща така насъщен, че мразът може не само да граби, но и да дава.
Как е страдал от своята зиморничава кожа! А сега разбира: ако човек вместо гола, уязвима кожа — имаше мечи кожух или броня на костенурка, съвсем друг би бил неговият свят. Свят без нюанси. Свят без звучаща клавиатура. Въздухът би бил без движение. Водата без докосване. Слънцето без ласка. Любовта без трепет. Колкото по-чувствителна и по-наранима кожа — толкова по-богат регистър на човешката душа.
Заслужава си за това откритие да замръзнеш.
С последни спазми се опитва да се провре натам, където пръстът му си представя, че усеща парещото докосване на вятъра. Но всяко движение предизвиква ново затрупване, ново отдалечаване от желаната мразовита и съживяваща прегръдка на вятъра…
Тайната
Рад прегръща лавината, сякаш отдавна я е зовял и очаквал.
Затваря очи с една бледна усмивка.
Потъва дълбоко в себе си.
Залинелият спомен се раззеленява наново.
Среща без пътека
От снежния пашкул излита една бяла пеперуда. Лети в рехава пролетна сянка. Тишината никне и расте, разклонява се до свода заедно с дърветата. Планината отново намира своята зелена младост.