Тери Гудкайнд
Лавинен огън
На Винсънт Касела, човек с вдъхновяващ интелект, находчивост, сила и кураж… и приятел, на когото винаги мога да разчитам.
Първа глава
— КРЪВТА НЕГОВА ЛИ Е? — попита някаква жена.
— Да, боя се, че почти цялата е негова — отвърна друга.
Докато Ричард полагаше всички усилия да се съсредоточи върху необходимостта да остане в съзнание, задъханите гласове достигаха до слуха му като че от огромно разстояние. Не знаеше кои са тези жени. Предполагаше, че ги познава, но точно в момента май нямаше голямо значение кои са.
Усещаше смазваща болка в лявата част на гръдния кош и неистова нужда от въздух и това го докарваше до ръба на паниката. Поемането на всяка следваща глътка въздух отнемаше цялата му енергия.
Но имаше нещо, което го терзаеше несравнимо повече.
Понечи да изрази гласно влудяващата го тревога, но вместо думи от гърлото му се изтръгна само немощен стон. Стисна ръката на жената до себе си, отчаяно желаеше да ги накара да спрат, да го изслушат. Тя не разтълкува правилно жеста му и подкани мъжете, които носеха Ричард, да побързат, макар те и бездруго да драпаха задъхани по стръмната камениста пътека, която лъкатушеше между сенчести борове. Стараеха се да го носят възможно най-щадящо, но без да забавят ход.
Някъде наблизо в притихналата утрин изкукурига петел — сякаш, за да оповести началото на ден като всеки друг.
Ричард наблюдаваше трескавата активност около себе си с особено чувство на отстраненост. Единственото, което му се струваше истинско, беше болката. Някой някога му беше казал, че когато човек умира, колкото и народ да има около него, той си отива от този свят сам. Точно така се чувстваше и сега — сам.
Излязоха от гъстата гора и поеха през високи треви, сред които само тук-там стърчеше по някое дърво. Докато минаваха под кичеста зелена корона, Ричард мярна между клоните късчета облачно оловно сиво небе, от което сякаш всеки миг щяха да се излеят тонове вода. Сега най-малко му трябваше дъжд. Дано да се размине.
Все така тичайки, скоро мъжете приближиха малка къщурка с грубо сковани стени от дървени талпи. После се показа и лъкатушеща ограда за добитък, избледняла до сребристо сиво. Пред краката им се разхвърчаха подплашени пилци. Някой крещеше заповеди. Ричард беше дотолкова погълнат от усилията да остане в съзнание и да не се поддаде на болката, докато го носеха, че едва сега забеляза пребледнелите, втренчени в него физиономии. Имаше чувството, че някой го дере жив.
Сюрията народ се изсипа през тясната вратичка и попадна в мрачна стаичка.
— Насам — извика едната жена. Ричард с изненада установи, че е Ничи. — Сложете го ей тук, на масата. Бързо!
Той чу как някой разчисти масата с един жест, изтракаха тенекиени съдове. Разни неща изпопадаха на пода и се изтърколиха към ъглите. Някой отвори кепенците с трясък, за да вкара повече светлина в сумрачното помещение.
Къщата явно беше запусната ферма. Стените и бяха опасно наклонени, сякаш готови да се срутят всеки миг. Лишена от одухотворяващото присъствие на хората, които я бяха превърнали в свой дом, тя имаше вид на гробница.
Мъжете го носеха за краката и ръцете. Повдигнаха го внимателно и го положиха върху грубата дървена маса. Ричард би предпочел да не диша, за да уталожи ужасната болка, която го пронизваше някъде вляво. От друга страна обаче, отчаяно се нуждаеше от въздуха, който явно нямаше сили да поеме.
А той му бе нужен, за да може да говори. Небето бе раздрано от светкавица. Миг по-късно изтрещя и гръмотевицата.
— Добре, че намерихме подслон, преди да е заваляло — рече един от мъжете.
Ничи кимна разсеяно и се наведе още по-ниско над Ричард, пръстите и трескаво обходиха гръдния му кош. Той изкрещя, гърбът му се изви на дъга над тежката дървена маса, тялото му инстинктивно се дръпна от пръстите, които му причиниха допълнителна болка. Другата жена реагира мигновено и го натисна за раменете, за да го задържи на място.
Той пак понечи да каже нещо. Думите аха да излязат от устата му, но в гърлото му бликна слузеста кръв и го задави. Ричард се разкашля яростно, съсредоточен върху поредния опит да си поеме нова драгоценна глътка въздух.
Жената, която го държеше за раменете, извърна главата му настрани.
— Плюй! — заповяда му, надвесена над него.
При мисълта, че няма да успее да си поеме дъх, изпита изпепеляващ страх. Затова реши да се вслуша в съвета и. Тя бръкна с пръсти в устата му, за да отвори път на въздушната струя. С нейна помощ той най-сетне успя да се изкашля и изплю достатъчно кръв, за да освободи място за жизнено необходимата му глътка въздух.