— Да, сигурно си права — въздъхна Кара.
Ничи не помнеше да е виждала Кара толкова объркана и нерешителна. Ако имаше качество, което да присъстваше неизменно в поведението на Морещицата, то това бе нейната твърда решителност. Тя винаги безпогрешно знаеше как да постъпи при определени обстоятелства. Ничи не винаги се съгласяваше с нея, знаеше, че и Ричард има разногласия с Морещицата, но беше категорична, че винаги може да разчита на решителността на Кара да стори най-доброто за Ричард, независимо дали това би означавало да изложи себе си на риск. Или да ядоса и Ничи, и Ричард. Ако Кара смяташе, че трябва да стори нещо, за да защити Господаря Рал, тя просто го правеше, независимо от всичко и с цената на всичко — дори на неодобрението му.
Докато вървяха в мълчание по тъмната алея, Ничи благодарение на дарбата си дочуваше приглушените гласове в далечината. Не се напрегна да различи думите им, просто се плъзна по общия смисъл на разговора. Край плевнята се бяха събрали мъже и жени, които взимаха думата един по един. Ничи различи гласа на Ричард, който им говореше спокойно, отговаряше на въпросите им. Някои от хората ридаеха.
При ъгъла на странноприемницата, откъдето се завиваше за близката плевня, Кара спря Ничи за ръката, за да останат в плътната сянка на сградата.
— Виж, в началото и аз, и ти бяхме твърдо решени да убием Господаря Рал.
Хваната неподготвена, Ничи я изгледа озадачена.
— Ами да, май си права.
— Може би повече от всеки друг ние с теб познаваме Господаря Рал от уникална гледна точка. Предполагам, че когато си тръгнал с намерението да нараниш някого, а той ти покаже колко голяма грешка допускаш и че не бива да омърсяваш живота си по такъв начин, това един вид те привързва към този човек.
— Да, не виждам причина да не се съглася с теб.
Кара махна към посоката, откъдето идваха, към непостроения дворец и Площада на свободата.
— Там, където избухна бунтът, когато Господарят Рал бе почти смъртно ранен, хората не искаха да ти позволят да го излекуваш. Опасяваха се, че съзнателно ще му причиниш зло. Аз съм тази, която ги убеди, че могат да ти имат доверие. Разбрах пробуждането, което си преживяла, понеже самата аз бях преживяла нещо много сходно. Бях единствената, която бе наясно какво изпитваш към него. Казах им да те оставят да му помогнеш. Те се бояха да не използваш възможността, за да отнемеш живота му. Знаех, че няма да го направиш. Знаех, че ще го спасиш.
— Права си, Кара. И двете много го обичаме. И двете сме свързани с него със специална връзка.
— Да, точно така. Специална връзка. Различна — струва ми се — от връзката на останалите с него.
Озадачена накъде ли бие Кара, Ничи разпери ръце.
— Е, искаш да ми кажеш нещо ли?
Кара заби поглед в краката си и кимна.
— Когато двамата с Господаря Рал споделихме онази близост, изпитах част от съкровените му чувства. Вътре в себе си той се чувства ужасно, потресаващо самотен. Според мен цялата тая история с жената, с онази Калан, се дължи именно на огромната му самота.
Ничи си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно, заинтригувана от онова, което Кара бе почувствала у Ричард.
— Да, би могло отчасти да се дължи именно на това.
Кара се прокашля.
— Ничи, когато държиш в прегръдките си мъж по такъв начин, когато си била… с някого в толкова интимна ситуация, започваш да разбираш какво го мъчи, какво изпитва дълбоко в душата си.
Ничи погреба чувствата си дълбоко в сенките.
— Не се и съмнявам, Кара, сигурно е така.
— Искам да кажа, че исках да го прегръщам така до края на живота си, да го утеша, да го освободя от ужасното чувство за самотност.
Ничи хвърли кос поглед на Морещицата. Макар да не вдигаше очи от земята пред себе си, Кара стискаше устни в разкривена гримаса. Ничи не каза нищо, просто изчака Кара да продължи.
— Но просто не мисля, че аз съм човекът, който е редно да направи такова нещо за Господаря Рал.
— Искаш да кажеш — опита се да изясни въпроса и Ничи, — че не си жената, която може да утеши… самотата му?
— Ами да, май да.
— Заради Бенджамин ли?
— Отчасти — сви рамене Кара. Вдигна глава и погледна Ничи в очите. — Обичам Господаря Рал. Готова съм да пожертвам живота си за него. И трябва да призная, че докато лежахме прегърнати в леглото и се притискахме един до друг, изпитах чувството… хрумна ми, че бих могла да съм нещо повече от негов приятел и бодигард. Дори в един момент се улових да си представям какво ли е да съм негова… — Не довърши изречението.