Ричард видя, че мнозина от присъстващите закимаха с глави.
— Прав си, разумно е — изпревари той Виктор, преди ковачът да се е разгорещил. — Нямам нищо против да отговарям на всичките ви въпроси, особено, когато се касае за живота ви. Но Виктор също има право. Джаганг има намерение да избие всички ни и както вече ви казах, трябва да попречим на Императорския орден, защото в противен случай никой от нас, независимо къде се намираме, няма да намери покой.
Ричард видя как Ничи с лекота си проправя път между хората, повечето, от които се насочваха към изхода. Дългата и руса коса се стелеше върху раменете на черната и рокля. Деколтето и бе ниско изрязано, талията и гърдите — стегнати така, че да се очертае цялата прелест на изящното и тяло. Но царственият и вид се дължеше най-вече на властното и присъствие. Кара, облечена в червената си кожена униформа, бе един вид царската свита.
Ричард се почувства някак неловко под обстрела на погледите им — гледаха го така, сякаш не го бяха виждали от месеци.
Най-неочаквано Хенден потупа Ричард по гърба и го отърси от мислите му. Мъжът заговори, без да вади лулата между устните си.
— Лек път, Господарю Рал. Благодарим ти за всичко, което стори за нас. Очакваме те с нетърпение в освободения град Алтур’Ранг.
— Благодаря — усмихна му се Ричард.
Хенден се присъедини към останалите, които се бяха насочили към изхода. Ричард с облекчение отбеляза, че тези хора са разбрали какво означава свободата и че са твърдо решени да не се разделят с нея.
Айшак, застанал до Ричард, забеляза Ничи и Кара и им помаха с червената си шапка.
— Ето ви и вас — провикна се той. — Добре ли си, Господарке Кара? Ричард ми каза, че си в безопасност, но се радвам да се уверя със собствените си очи.
Ричард последва Айшак, който се завтече да посрещне двете жени, грейнал от задоволство и радост.
— Добре съм — отвърна Кара. — Съжалявам за щетите, нанесени върху странноприемницата ти.
Айшак махна с ръка, сякаш не се е случило нищо особено.
— Не се притеснявай. Дъски и мазилка. Нищо сериозно. Виж, хората не се ремонтират толкова лесно.
— Е, тук си много прав. — Кара потърси погледа на Ричард.
Ричард забеляза Джамила. Жената стоеше от другата страна на пътеката и гледаше сърдито Айшак, който с толкова лека ръка приключи въпроса за щетите, нанесени на странноприемницата. Въпреки всичко тя не се осмели да се обади. Стискаше за ръчичката малко момиченце и ги наблюдаваше, облегната на рамката на вратата. Забелязал кръглото личице на детето, Ричард предположи, че и е дъщеря. Малката го обстрелваше с лъчезарни усмивки и той не се сдържа и и се усмихна в отговор.
— Айшак, вече ти казах да приспаднеш стойността на ремонта от дълга си. Държа на думата си.
— Какво си се запритеснявал? Няма проблеми — всичко е уредено.
Преди Ричард да успее да отговори, отвън се чу глъчка. В конюшнята нахълтаха неколцина от патрулиращите из околността мъже. Влачеха след себе си двама пленници. Единият беше мургав, със сплъстена дълга коса. Другият бе късо подстриган. И двамата бяха облечени в кафяви туники, каквито носеха повечето хора в града.
— Шпиони — прошепна Виктор в ухото на Ричард.
Ричард вече се бе досетил. Под туниките се виждаха широки колани, вероятно накачени с оръжия. С приближаването си до града Императорският орден явно бе започнал да изпраща съгледвачи, които да разузнаят обстановката и да придобият представа за врага. Сега двамата мъже можеха да се окажат ценен източник на информация за предстоящото нападение.
Въпреки опитите си да се облекат като местните те веднага се набиваха на очи. Туниките, които носеха, бяха намъкнати едва-едва върху едрите им тела. Макар и пленници, от поведението им се излъчваше решителност и твърдост. Мълчаха, шареха с очи и гледаха да не изпуснат нищо от поглед. Приличаха на вълци сред стадо овце.
Щом патрулите ги бутнаха на пътеката в конюшнята, Ричард инстинктивно подръпна меча си, за да е сигурен, че се движи свободно в ножницата.
Единият от пазачите се извърна за миг встрани да погледне нещо и пленникът с дългата коса яростно го изрита в пищяла. Пазачът изкрещя от болка и изненада и се сви на кълбо на пода. Онзи се изтръгна от хватката на мъжете, които го държаха, и успя да освободи ръцете си. Неколцина от зяпачите се намериха на пода. Другите стражи се нахвърлиха върху освободилия се враг. В схватката някои от тях се озоваха окървавени на пода, други политнаха към решетките за животните. Само за един кратък миг мрачното настроение в конюшнята се промени до неистова паника. Пищяха жени. Взели пример от майките си, децата също нададоха крясъци. Мъжете се развикаха. Стражите се заеха да дават заповеди. Тълпата бе обзета от объркване и страх.