— Не! — крещеше тя. — Спри!
Виктор се закова в изненада. Ничи го сграбчи за китката, помислила, че той се кани да нанесе втори удар.
— Долу ръцете, ковачо!
Виктор я изгледа и отпусна ръка. Ничи изгледа яростно Ричард.
— Ти също, дърводелецо! Ще правите, каквото ви казвам! Долу! Чувате ли ме! — крещеше тя безконтролно.
Ричард примигна. Дърводелецо?
Двайсет и трета глава
ВЪПРЕКИ ЗАМЪГЛЕНОТО СИ ОТ ЯРОСТТА СЪЗНАНИЕ Ричард осъзна, че Ничи е намислила нещо. Не знаеше какво точно но след като тя се обръщаше към тях с професиите им, а не с истинските им имена, явно се опитваше да им изпрати някакъв сигнал, при това прекалено очевиден, за да не го забележат. Това бе категоричен знак да се включат в играта и да я следват.
Вероятно, защото хората често се обръщаха към Виктор с „ковачо“, той сякаш не схвана намека. Отвори уста да каже нещо. Ничи го зашлеви през лицето.
— Тишина! Няма да слушам никакви обяснения.
Втрещен, той отстъпи назад. Изненадата му бързо се превърна в буреносна гримаса, но този път не каза нищо.
След като се убеди, че Виктор е разбрал посланието и и ще пази тишина, Ничи насочи гнева си към Ричард. Закани му се с пръст.
— Ще отговаряш за това, дърводелецо.
Ричард нямаше представа какво е намислила, но когато погледите им се срещнаха, той кимна леко. Опасяваше се да направи каквото и да било друго, за да не попречи на плановете и — каквито и да бяха те.
Ничи определено действаше по план.
— Какво ти става? — продължи да му крещи. — Откъде ти хрумна тази абсурдна идея, че можеш да действаш на своя глава в подобна ситуация?
Ричард не знаеше правилния отговор на този въпрос, затова смирено повдигна рамене, сякаш прекалено засрамен да каже нещо.
— Той спаси детето ми! — намеси се Джамила. — Онзи щеше да и пререже гърлото.
Ничи заби възмутен поглед в жената.
— Как се осмеляваш да демонстрираш такова незачитане към ближния! Как смееш да даваш оценки на това, което става в чуждото сърце! Това е изключително право на Създателя, не твое. Ти да не си някоя вещица, дето вижда в бъдещето? Ако не, откъде знаеш какво е щял да направи? Да не би да мислиш, че заслужава да бъде убит заради онова, което ти си мислиш, че би могъл да стори? Дори да бе предприел нещо, никой от нас няма правото да съди дали действията му са правилни или грешни.
Ничи пак погледна Ричард.
— Ти какво очакваше от клетия човечец? Той и другарят му биват довлечени тука от някаква сган без никакви обвинения, без процес, без дори да им се даде възможност да дадат някакви обяснения. Отнасяш се с човека като с животно, а после се изненадваш, че предприема нещо от объркване и страх?
Нима очакваш Джаганг Справедливия да реши да даде на народа ни още един шанс да постъпи правилно и вярно, след като се държим по този начин? Този мъж имаше право да се страхува за живота си, при положение че е обграден от такава безмозъчна сбирщина, каквато видя около себе си.
Като съпруга на кмета няма да допусна подобно поведение! Разбрахте ли! Кметът няма да се зарадва да разбере колко позорно са се държали някои от нашите съграждани тази вечер. В отсъствието на кмета ще се погрижа да се държим подобаващо. А сега свали меча.
Ричард постепенно започваше да разбира защо тя прави всичко това, така че не направи опит да и отговори, а само покорно прибра меча си.
Щом ръката му се отдели от оръжието, гневът му стихна. Краката му се подкосиха. Убиването на хора си оставаше отвратително деяние, колкото и да бе справедливо и оправдано, колкото и пъти да го бе правил.
Като не искаше да разваля сценария на Ничи, той смирено отпусна глава на гърдите си.
Тя заби гневния си поглед в тълпата. Хората инстинктивно отстъпиха.
— Ние сме миролюбиви. Нима всички забравихте дълга си към ближния? Предписанията на Създателя? Как да се надяваме, че един ден императорът ще ни вземе отново в братството на Императорския орден, ако се държим като зверове, като чудовища?
Тълпата не смееше да гъкне. Ричард силно се надяваше и те да са осъзнали, че Ничи има причина да се държи така и няма да опропастят усилията и.
— Като съпруга на кмета няма да допусна безсмислена жестокост, която да отрови хората и бъдещето ни.
Една от по-младите жени вдигна ръце на хълбоците си и направи крачка напред.
— Но те ни…
— Не бива да забравяме нито за миг дълга си към ближния — прекъсна я Ничи със заплашителен глас. — Трябва да преодолеем егоистичните си желания.
Тайничко стрелна Виктор с очи, той разбра намека и дръпна жената назад, за да е сигурен, че ще си държи устата затворена.
Ничи огледа стражите.