Двайсет и четвърта глава
ПРЕДИ ДА ОТИДЕ ДА ВИДИ КОНЕТЕ, които Айшак му бе приготвил, Ричард внимателно огледа сенките. Конюшнята бе странно притихнала. Той си спомни гробната тишина в странноприемницата миг преди онова същество да връхлети през стената. Беше нормално внезапното спокойствие да му се стори заплашително. Би било добре да е подготвен, ако звярът е наблизо или се кани да предприеме ново нападение. Искаше му се да намери начин да противодейства на тази сила. Пръстите му докоснаха ефеса на меча. Ако не друго, поне разполагаше с оръжието си и неговата мощ.
Помнеше съвсем ясно нечовешките обещания за страдание и изтезания, които му бяха оставени като послание в дълбините на съзнанието на Кара. Дори само споменът за безмълвно прошепнатите зловещи думи бе достатъчен, за да му прилошее и да му се завие свят. Спря за момент и се подпря на парапета.
Погледна Кара и сърцето му запърха от радост при вида и — беше жива и здрава. Тя усети, че я гледа, и му се усмихна, с което го зарадва още повече. Преживяната близост бе създала помежду им крепка и несъкрушима връзка. Имаше чувството, че е опознал мъничко повече жената, скрита под защитната броня на Морещица.
Два от конете вече бяха оседлани и готови за път, багажът бе натоварен на другите. Айшак бе човек на място и държеше на обещанията си. Ричард прокара ръка по гривата на по-едрата дореста кобила, почувства силата на мускулестото и тяло, остави я да свикне с присъствието му, за да не се стресне. Ухото и се завъртя към него.
След цялата врява в конюшнята, към която се прибавяше и миризмата на кръв, бе нормално животните да са нервни. Кобилата тръсна глава и удари припряно с копито, очевидно притеснена от близостта на непознат човек. Преди да закачи лъка си за седлото, Ричард продължи да я милва по гривата, като и говореше нежни слова. Протегна се и лекичко я погали близо до ухото. Със задоволство забеляза, че кобилата оцени приветливото му отношение и се поуспокои.
Когато излезе от клетката на животното, Ничи бе вперила поглед в него и го чакаше. Стори му се тъжна и самотна.
— Нали обещаваш да внимаваш? — попита го.
— Не се тревожи — отвърна вместо него Кара, която се суетеше с багажа си. Беше се насочила към по-дребната оседлана кобила, за да подреди нещата си. — Ще му дръпна едно мощно конско за всичките глупави и недообмислени неща, дето ги надроби тая вечер.
— Какви недообмислени неща? — попита Виктор.
Кара погали коня си, зарови пръсти в гривата му и хвърли скришом поглед към ковача.
— В Д’Хара имаме една приказка. Ние сме стомана срещу стомана, за да може Господарят Рал да е магия срещу магия. Което означава, че е голяма глупост Господарят Рал да излага живота си на риск в подобни битки с хладно оръжие. Това е наша работа. Но е извън способностите ни да се борим с магията. Той единствен е призван да го стори. А за да има възможност да го направи, трябва да е жив. Нашата работа е да пазим живота на Господаря Рал и да не допуснем да бъде ранен от мечове и стрели, а той пък е длъжен да ни предпазва от магията. Това влиза в условията на връзката.
— Така като го гледам — подметна Виктор, — той се справя чудесно с меча.
— Понякога има късмет — повдигна вежда Кара. — Нужно ли е да ти напомням, че едва не умря от най-обикновена стрела? Без Морещица край него си е направо безпомощен — додаде тя за всеки случай.
Виктор го стрелна с тревожен поглед, но Ричард не реагира. Айшак също изглеждаше притеснен и погледна Ричард, все едно го вижда за пръв път. И двамата го познаваха в продължение на близо година просто като Ричард — човекът, който товареше каруците на транспортната фирма на Айшак и който зареждаше работилницата на Виктор с желязо. Мислеха, че е женен за Ничи. Нямаха представа, че всъщност през цялото време е бил неин пленник.
Да установят, че той всъщност е Господарят Рал, едва ли не митичният борец за свобода, дошъл от далечния север, продължаваше да бъде объркващо и за двамата. За тях той си беше обикновен човек, който се бе включил в общата им борба срещу тиранията. Този Ричард познаваха те. Винаги, когато станеше въпрос за Господаря Рал, им ставаше нервно, един вид, не знаеха как да се държат в присъствието на такъв човек.
Кара продължи да товари и подрежда багажа си. Ничи постави ръка на рамото на Айшак.
— Ако нямаш нищо против, бих искала да поговоря с Ричард насаме, преди да тръгне.
— С Виктор ще чакаме отвън — кимна той. — Трябва да обсъдим някои неща.
Щом двамата се насочиха към вратата, Ничи стрелна Кара с очи. Морещицата потупа коня си по гърба и последва двамата мъже в нощта, като затвори огромната порта зад себе си. Ричард остана удивен и леко озадачен, че Кара излезе без никакви възражения.