— Моля ви, предайте смиреното ни съобщение на…
Онзи хвърли бялото знаме към „кметския“ наместник.
Айшак бързо върна шапката на главата си, за да успее да хване дръжката с една ръка, защото с другата още стискаше юздите на коня на Ничи. Колът със знамето изглеждаше тежък, но за Айшак, който цял живот бе товарил каруци, не беше проблем да го поеме.
— Кронос ще ви уведоми дали дарът ви е задоволителен — изръмжа накрая онзи.
Айшак се прокашля, но вместо да каже още нещо, само сведе глава. Войниците се ухилиха мазно насреща му, след което продължиха да оглеждат похотливо полуголата Ничи. Явно им доставяше огромно удоволствие да бъдат на страната на силните.
Повечето се бяха постарали да изглеждат още по-свирепи, като бяха пробили носовете, ушите и бърните си с метални халки или топчета. Ничи си каза, че всъщност това само им придава по-глупав вид. Неколцина от дванайсетте пратеници бяха татуирали дивашки мрачни сцени по лицата си — явно пак с намерение да всяват страх. Тези мъже бяха осъществили най-високите идеали в живота си — да бъдат диваци.
Беше се наложило като един вид традиция жените от градовете, които решаваха да се предадат пред ордите на Императорския орден, да се явяват голи до кръста, в знак, че молят за снизходителност. Понеже тази сцена не беше рядкост, войниците не се изненадаха ни най-малко от това в какъв вид се предава жената на кмета. Това, разбира се, бе една от причините Ничи да го направи. Тези молби за милост и снизходително отношение никога не получаваха удовлетворение. Но жените, които се представяха пред Императорския орден в такъв вид, не го знаеха.
Ничи обаче го знаеше, понеже неведнъж бе присъствала на приемането на такива пленнички. Услужливите хорица си мислеха, че като сервилничат по този начин, ще заслужат и ще получат по-добро отношение. Но те нямаха представа, че всъщност доброволно се подлагаха на невъобразими изтезания. Интелектуалците от Императорския орден оставяха войниците да правят с пленничките, каквото си искат, понеже смятаха, че не си струва да губят усилия с такива маловажни неща, при положение, че ги чака далеч по-важната и стойностна битка за спечелване на неверниците на страната на великото добро.
Понякога на Ничи и се искаше да е мъртва, вместо да продължава да живее с тези спомени и със съзнанието, че някога самата тя е вземала участие в създаването на тези ужаси. Това, което искаше сега, бе да поправи грешките си така, както само тя би могла. Тя искаше да участва в заличаването на Императорския орден от лицето на земята.
Свирепият офицер, който бе донесъл бялото знаме в Алтур’Ранг, се наведе и взе юздите на Са’дин от ръцете на Айшак. Приближи своя кон до жребеца на Ничи. Наведе се към нея и най-небрежно стисна лявото и зърно, после, докато шепнеше в ухото и, го завъртя.
— Брат Кронос бързо се уморява от жените, колкото и красиви да са те. Предполагам, че и с тебе ще стане същото. А той щом се прехвърли на следващата, оставя предишната на нас. Бъди сигурна, че аз ще съм първият.
Другарите му се изкикотиха, а той и се усмихна нагло. В тъмните му очи проблесна заплаха. Усука ръката си още малко, докато Ничи ахна от болка, а от очите и бликнаха сълзи. Доволен от себе си и от свенливата и реакция, онзи я пусна. Ничи затвори очи и притисна опакото на вързаните си китки към тялото, за да облекчи парещата болка.
Онзи я перна през ръцете, за да не закриват дланите гърдите и, и тя подскочи от изненада, но веднага се окопити и сведе смирено глава. Безброй пъти бе присъствала на подобни сцени, в които жени се опитваха да умилостивят зверовете пред себе си, като в същото време се молят за избавлението си. Избавление, което така и не доживяваха. Ничи си спомни, че навремето вярваше в правотата на ученията на Императорския орден, че Създателят наистина е на тяхна страна, след като допуска любимите си чеда да постъпват по този начин.
Сега не си направи труда да моли за избавление. Смяташе сама да си го извоюва.
Щом мъжът обърна коня си и я поведе към лагера, тя хвърли последен поглед на Айшак, който стоеше, стиснал шапката в двете си ръце. В очите му блестяха сълзи. Тя се надяваше да не го вижда за последен път — него и останалите. Но в същото време си даваше сметка, че е твърде възможно и това да се случи.
Офицерът държеше юздите на коня и затова тя трябваше да се държи за рога на седлото. С отдалечаването им от града шайката я обгради плътно — по-скоро за да я поогледат по-отблизо, рече си тя, отколкото поради опасения да не избяга. Не пропусна да забележи лекотата, с която тези мъже яздеха конете си, и естествеността, с която се държаха на седлата. Това бяха опитни кавалеристи, които прекарваха по-голямата част от времето си на седлото. Изобщо не се притесняваха, че е възможно тя да направи опит да им избяга.