Отдалечаваха се на изток по прашен коларски път. Лицата на мъжете бяха грейнали в усмивки — явно предвкусваха удоволствието всеки път, щом я погледнеха. В същото време обаче тя виждаше, че никой от тях не е с достатъчно висок чин, че да може да си позволи да я свали от седлото и да се позабавлява с нея още по пътя. Мъже като Кронос не обичаха някой друг да изнасилва плячката им преди тях. Тези тук го знаеха прекрасно. Пък и явно си представяха, че съвсем скоро ще им дойде редът — ако не точно с нея, то все щяха да намерят свежа мръвка, щом превземат Алтур’Ранг.
Ничи се постара да не обръща внимание на похотливите погледи и да се съсредоточи върху предстоящите задачи. Беше наясно, че това поведение се е превърнало в начин на живот на войниците. Те не бяха способни да мислят за нищо по-изтънчено, освен за унижения и обвинения. По време на пътуването Ничи намери убежище в своята решителност.
Имаше още малко време, докато ниското слънце зад гърба и съвсем се скрие, а цикадите вече бяха подхванали неспирната си монотонна песен. Те и напомниха за Ричард и за нощта, когато той и разказа за тези твари, които се появяват веднъж на седемнайсет години. Беше направо невероятно, че цикадите са излизали над земята цели десет пъти в живота и, а тя изобщо не го е осъзнавала. Животът в пределите на обгърнатия от заклинание Дворец на пророците не само беше дълъг, но се оказваше и изолиран в много отношения, които тя дори не можеше да си представи. Докато светът се въртеше около нея, тя бе отдавала дните си на други светове. Други, като Сестрите на мрака, които бяха обучавали Ричард по онова време, се бяха поддали на изкусителните обещания на тези други светове. Ничи също го бе направила, но не заради самите обещания. Тя просто вярваше, че този свят не е ценен по никакъв начин за нея.
До деня, в който се появи Ричард.
Въздухът бе топъл и влажен, така че поне не и беше студено, докато яздеха. Но пък се появиха комари, които жилеха настървено. Радваше се, че ръцете и не бяха вързани зад гърба, така че успяваше да предпази от злите насекоми поне лицето си. Засетите с жито хълмове, покрий, които минаваха, блестяха в зеленикаво и златисто на привечерната светлина. По нивята и пътищата не се виждаше жив човек. Всички се бяха прибрали в града, за да се скрият от предстоящото нападение — като животни, предусетили горския пожар.
Изкачиха се на билото на едно възвишение и Ничи най-сетне ги видя — войниците и конете на Императорския орден бяха залели широката долина като тъмен поток. Явно бяха пристигнали съвсем скоро, защото тепърва се подготвяха да градят бивака си. Бяха предпочели да се доближат максимално до града, за да не ги чака дълъг път на сутринта, когато започнат атаката си.
Територията току-що бе разпределена между войниците, конете, товарните животни и каруците. Тук-там започваха да се появяват палатки. Морето от хора бе охранявано от безкраен обръч от стражи и предни постове. На всеки от околните хълмове бяха разположени часови, които не даваха пиле да прехвръкне, без да го забележат.
Палатките хвърляха дълги сенки върху стъпканото жито. Огньовете, запалени за готвене, бълваха гъсти пелени от дим. Ничи забеляза, че една маслинова горичка наблизо е безмилостно опустошена и насечена на дърва за огньовете. Войниците си готвеха сами, най-много да се съберат на малки групички. Нямаше време за сложни манджи, най-много ориз и варива, хляб и месо. Мирисът на горящо дърво и готвено се смесваше странно с вонята на животни, хора и изпражнения.
Щом навлязоха в пределите на лагера, охранителите и оформиха плътен обръч около нея. Ничи очакваше да завари разпасани пияни орди, отдадени на пиршества в навечерието на голямата битка. Но не беше така. Всеки си вършеше работата и се подготвяше грижливо за предстоящото събитие — наточваха оръжията си, потягаха седлата и екипировката си, решеха и чистеха конете. Из целия лагер бяха струпани купчини наострени вече копия. Ковачите работеха трескаво с чуковете и клещите в импровизираните си работилници, а чираците им раздухваха огньовете. Налбантите преглеждаха конете, други се занимаваха с ремъците и седлата. Кавалерийските коне биваха хранени, обгрижвани и чесани.
Това не бе типичен за Императорския орден бивак — Ничи бе свикнала да вижда наоколо си невъобразима суматоха. Армията на север бе многочислена до необятност. В голямата си част тя се състоеше от неуправляеми шайки мъже, които от време на време биваха пускани сред безпомощното население на попътните градове, за да грабят и плячкосват на воля. Докато тази войска бе далеч по-малобройна, състоеше се от не повече от двайсетина хиляди души. Ничи навлизаше в лагера на добре смазана бойна машина.