Докато мъжете в непосредствена близост до нея виждаха какво става, по-отдалечените войници нямаха добра представа, макар да подозираха, че са подложени на някакъв вид нападение. Тъй като бяха добре обучени за всякакви ситуации, всички вече бяха на крак.
Отвсякъде захвърчаха стрели и копия. Една стрела прободе косата на Ничи. Друга лизна рамото и. Тя пришпори Са’дин в ребрата и се приведе напред, прилепена за гривата му. Удиви я силата, с която жребецът скочи напред и запрепуска безстрашно през всички прииждащи към тях войници. Копитата му разтрошаваха кости с отвратителен пукот. Във въздуха за пореден път изригна вулкан от агонизиращи писъци. Докато препускаше през лагера, Ничи не изпускаше нито една възможност да посее смърт и разрушение.
Но зад гърба и започна да се надига гневен грохот и през долината се втурнаха хиляди разярени мъже. Силата на тази огромна маса и жестокостта в намеренията им бяха ужасяващи.
Ничи ясно си спомняше предупреждението на Ричард, че една стрела е достатъчна. А срещу нея сега летяха хиляди. Пренасочи силата си и вместо да продължи да напада с нея, се зае да обгради себе си и Са’дин със защитни енергии.
Докато препускаха през хората, конете, каруците и палатките, тя бе принудена отново да вдигне щитовете и да използва силата си, за да разчиства пътя пред тях. Мощното острие на дарбата и се врязваше във всяко живо същество, осмелило се да приближи към нея и коня и. Докато Са’дин прескачаше едни препятствия и помиташе други, смъртоносното острие на силата и оставяше едни от нападателите без крака, други обезглавяваше. Конете бяха сполетени от подобна съдба и се стоварваха тежко на земята, надавайки неистов вой. След Ничи се носеха писъци от болка и ужас, изтръгнати от гърлата на ранените, които тя оставяше по пътя си. Сред тях се долавяха обаче и яростни викове.
Докато препускаше през лагера, тя не пропусна да забележи трескавата подготовка, която кипеше навсякъде — хората оседлаваха конете си и се мятаха на седлата, пътьом грабваха копия и пики от купчините, натрупан из цялото поле. Ничи съжали, че не остана време да унищожи поне част от тези камари, но сега трябваше да се съсредоточи върху бягството си и да управлява Са’дин, който летеше като вихър и дори сегиз-тогиз прескачаше цяла каруца. Конят явно бе решен да я измъкне от този ад възможно най-скоро. Във врата му дишаха преследвачите, чийто брой непрекъснато се увеличаваше.
Щом остави зад гърба си и последните палатки, Ничи хвърли поглед през рамо. В целия лагер цареше хаос. Тук-там към небето се стрелваха огньове. Гъсти облаци черен дим се стелеха ниско над палатките. Ничи нямаше представа колко души е убила, но знаеше, че я преследват хиляди. Друсането на гърба на препускащия кон и причиняваше ужасни болки в гърба.
Добре поне че унищожи Кронос. Опитаха се да я измамят, но в крайна сметка това им бе коствало живота на още един магьосник, за чието съществуване тя дори не бе подозирала и който можеше да създаде огромни неприятности в Алтур’Ранг. Явно късметът бе на нейна страна.
Освен, ако не разполагаха с трима магьосници.
Двайсет и осма глава
НИЧИ СЕ ИЗКАЧИ НА ЕДИН ХЪЛМ и гледката на Алтур’Ранг, която се разкри пред погледа и, и се стори наистина невероятно красива. Един бърз поглед през рамо и бе достатъчен, за да се убеди, че е преследвана по петите от грохотна кавалерия. Видя вдигнатите мечове, брадви, копия и пики, които блестяха на последните лъчи на захождащото слънце като стоманените бодли на гигантско бодливо свинче. Облакът прах зад тях скриваше от погледа тъмнеещото източно небе. Кръвожадните бойни викове всяваха ужас.
А това бе само кавалерията. Тя знаеше, че далече зад тях се излива и пълноводен поток от пехотинци.
В града не се виждаше жив човек. Така и трябваше да бъде. Бе по-добре хората да стоят скрити, да не се показват много-много. Макар самата тя да бе издала такива нареждания, сега, когато я преследваше рояк разярени стършели, се почувства самотна.
Беше казала на Виктор и Айшак кой път ще се опита да хване на влизане към града, за да могат те да разположат защитниците по най-добрия възможен начин. Надяваше се да са готови въпреки малкото време, с което разполагаха. Е, сега вече времето съвсем свърши. Колкото — толкова.