Освен другото Ричард бе и последната и надежда.
— Е, ако той не побърза и не се присъедини към нас, за да поведе Д’Харанската армия в последната битка, няма да остане жив човек, който да му засвидетелства уважението си.
Бердин оттегли укорителния си поглед и най-неочаквано се запъти към коридора вляво — към мястото, откъдето бе прозвучал звънецът.
— Ние сме стомана срещу стомана. Господарят Рал е магия срещу магия. Ако не успее да дойде и да се бие в редиците ни, то ще е заради задълженията си да ни защитава от силите на мрака посредством магията си.
— Говориш пълни глупости — не се сдържа Вирна и измърмори под мустак, после хукна да догони Морещицата. — Къде отиваш? — провикна се след нея.
— На отдаване. Всички в двореца отиват на отдаване.
— Бердин — дръпна я за ръката Вирна, — нямаме време за това.
— Това е отдаване. Част от връзката ни с Господаря Рал. Би ти се отразило добре.
Вирна застина неподвижно насред огромния коридор. Морещицата се отдалечаваше от погледа и. Вирна помнеше ясно времето, когато връзката с Ричард бе прекъсната. Не беше задълго, но докато Ричард отсъстваше от света на живите, предпазната сила на връзката с Господаря Рал бе престанала да съществува.
В този кратък промеждутък от време, когато Ричард и връзката с него бяха изчезнали, Джаганг се бе промъкнал в сънищата на Вирна, за да плени съзнанието и. Бе пленил и Уорън. Беше неописуемо ужасно да усеща как пътешественикът по сънищата контролира и управлява съзнанието и, но по-ужасното беше да вижда как Уорън се намира в същото безпомощно състояние. Бруталното присъствие на Джаганг бе проникнало във всяко кътче на съществуването им — от това какво мислят, до това какво правят. Те вече нямаха контрол върху собствената си воля. Единственото, което имаше значение, бе волята на Джаганг. Дори само при спомена за пронизващата болка, която бе усещала в цялото си същество през този период — и, разбира се, за Уорън, — в очите и най-неочаквано заблестяха сълзи.
Избърса ги трескаво и се завтече да настигне Бердин. Чакаха я важни дела, но щеше да загуби неясно колко време, ако трябваше сама да намери пътя си из неизбродимите лабиринти на Народния дворец. Морещицата и бе нужна, за да я води. Ако Вирна можеше да контролира дарбата си, би открила онова, което търсеше. Но на територията на двореца Ханът и бе практически безполезен. Трябваше да се примири и да следва Бердин. И да се надява да приключат бързо и да се върнат към непосредствените си задачи.
Левият коридор се спускаше под вътрешен мост с перила и балюстради от сив мрамор, набразден от бели жилки. На едно място се събираха четири коридора, между които се образуваше площад, с отвор на тавана, през който се виждаше небето. В средата на площада имаше квадратно езерце, заобиколено с нисък, удобен за сядане парапет от напръскан сив гранит. Малко встрани от средата на езерцето се издигаше заострен камък, върху който имаше камбанка — явно тя бе звъннала, за да призове хората на отдаване.
През отворения покрив бе започнал да ръми дъждец. Капките танцуваха по водната повърхност. Вирна забеляза, че подът на площада е под лек наклон към отточни канали, за да не се събира вода, колкото и дъжд да вали. Кахлените плочи на пода засилваха усещането, че си на открито.
Хората започнаха да се свличат на колене и да свеждат глави към пода. Всички бяха обърнали глави към притихналата вече бронзова камбанка върху камъка в центъра на езерцето.
Бердин видя, че Вирна приближава, и мрачното и настроение се изпари. Усмихна и се щастливо и направи нещо, което Вирна ни най-малко не бе очаквала — протегна се и я хвана за ръката.
— Ела, позволи ми да те отведа до езерцето. Вътре има рибки.
— Рибки ли?
— Ами да. Обожавам площадчета с рибки — ухили се още по-широко Бердин.
Двете си запроправяха път между коленичилите хора и след малко се озоваха пред езерцето. Вирна видя във водата да се стрелкат ята оранжеви рибки.
— Нали са прекрасни? — попита Бердин. Отново приличаше на малко щастливо момиченце.
— Най-обикновени риби — стрелна я с гневен поглед Вирна.
Бердин не и обърна внимание, като вместо това коленичи на мястото, което хората от първата редица почтително и сториха. По косите погледи на околните Вирна разбра, че всички изпитват, ако не открит страх от Морещицата, то поне дълбок респект. И макар никой да не се стресна дотолкова, че да стане и да си тръгне, явно не смееха да застанат на мястото, което си бе избрала Бердин. Освен това като че ли леко се притесняваха от непознатата, която Морещицата влачеше след себе си. Може би не изключваха вероятността да е разкаяла се грешница, което означаваше, че можеше да се очаква и кръвопролитие.