Кроткият поток на думите, произнесени от устата и, докато бе коленичила в прегръдките на слънчевия лъч, я изпълни с дълбоко спокойствие, с едно ведро чувство за принадлежност, каквото не бе изпитвала никога преди. Тя шептеше думите, позволи им да отмият петната на болката. Както бе коленичила с долепено до плочите чело, вложи в тези познати слова цялото си сърце, почувства се освободена от всичките си грижи и мрачни мисли. Бе преизпълнена с простичката радост от живота и с благоговение към него. Докато редеше думите заедно с всички останали, остави душата и да се наслади изцяло на меката слънчева светлина. Стана и топличко, уютно. Изпита любов.
Стана и хубаво, сякаш отново бе попаднала в прегръдката на Уорън.
Повтаряше отдаването отново и отново, заедно с другите, без почивка. Времето се изнизваше покрай нея незабелязано, несъществено, неспособно да смути успокоената и душа.
Камбанката звънна два пъти — тихичко, спокойно потвърждение, че отдаването е свършило, но и в същото време знак, че то винаги ще остане в душата на Вирна.
Усетила ръка на рамото си, тя вдигна глава. Посрещна я усмивката на Бердин. Вирна се огледа и забеляза, че повечето хора са си тръгнали. Единствена тя стоеше в същата поза, коленичила, с чело долепено до плочите край езерцето. Бердин стоеше на колене до нея.
— Добре ли си, Вирна?
— Да… — Надигна се с усилие и застана на колене. — Просто се наслаждавах на слънцето.
Бердин сбърчи чело. Погледна капките дъжд, които танцуваха безспир по водната повърхност.
— През цялото време валя, Вирна.
— Но… аз усетих слънчевия лъч — огледа се смутено Вирна. — Видях светлината наоколо.
Бердин я погали нежно по гърба.
— Разбирам.
— Наистина ли?
Бердин кимна и се усмихна съчувствено.
— Присъствието на отдаване е един вид възможност да преосмислиш живота си. Наред с това то носи успокоение, покой. Може би човек, който те обича, е дошъл да те утеши.
— На теб случвало ли ти се е? — попита Вирна, забелязала топлата усмивка на устните на Морещицата.
Бердин преглътна и кимна. Плувналите и в сълзи очи бяха красноречиво доказателство за истинността на думите и.
Трийсет и първа глава
ПОТЪНАХА В ЛАБИРИНТ ОТ ЛЪКАТУШЕЩИ КОРИДОРИ и коридорчета пред Народния дворец, но не, защото се бяха изгубили или им се искаше да разгледат по-подробно двореца, а защото нямаше по-пряк път.
Дворецът не бе построен така, че да бъде удобно да се придвижваш из него. Главното и единственото, с което той бе съобразен, бе сложната и завъртяна форма на древното заклинание, вградено в неговите основи. За Вирна бе наистина удивителен фактът, че се намира вътре, в самата същност на частите, от които бе изградено заклинанието. Това беше съвършено нов начин на правене на заклинание, при това явно страхотно мащабен. И тъй като мощното заклинание на династията Рал все още действаше, тя предполагаше, че конфигурацията на основите вероятно е била начертана с кръв… с кръвта на член от династията Рал.
Докато продължаваха да навлизат все по-навътре в дълбините на двореца, тя не можеше да сдържи възхищението си от неописуемата красота на това място, от гигантските му и необозрими размери. Не че не бе виждала огромни дворци, но размерите на Народния дворец надхвърляха всичко съществуващо. Всъщност това не беше дворец в тесния смисъл на думата, а по-скоро представляваше град, кацнал насред пустошта на полетата Азрит.
Дворецът, увенчаващ колосалното плато, бе само мъничка частичка от гигантския комплекс. Самото плато представляваше медена пита, разделена на хиляди мънички килийки, стаички, коридорчета, свързани от безброй стълби в различни посоки. В долните нива на платото имаше огромни пазарища, където множество хора продаваха и купуваха всякакви стоки, предлагаха най-разнообразни услуги. За да се стигне до върха, до великолепната перла на върха на платото, трябваше да се мине по дълъг и изнурителен път, да се изкатерят безброй стъпала. Повечето от посетителите, дошли да продават стоката си или да пазаруват, така и не намираха време и сили да се качат до двореца горе. Още повече бяха пазарищата и хората в периферията ниско долу, под откритото небе.
От външната страна на платото имаше един-единствен лъкатушещ път, прекъснат от падащ мост. Дори да не бе строго охраняван, пак би било практически невъзможно дворецът да бъде нападнат по този път. Вътре, през самото плато, минаваха още много пътища към двореца на върха на платото, но вътрешните коридори се охраняваха от хилядни войски. Освен това имаше и непробиваеми порти, които при нужда се затваряха и запечатваха двореца и платото отвсякъде.