— Би ли се изразил по-ясно? — сепна го Рика. — За какво обяснение говориш?
— Още не съм съвсем сигурен. Беше преди доста време. Поне така мисля. Предполагам, че съм бил още юноша. Да, сигурен съм. Просто ми трябва малко време да помисля. Дори цяла нощ да отнеме, ще си спомня къде съм чел този пасаж. Де да беше тука столът ми за мислене… — пророни накрая и продължи да крачи.
— Моля? Стол за какво? — попита недоумяващо Рика.
— В Средната земя си е имал стол на верандата, където е обичал да сяда и да размишлява — отвърна тихо Чейс. — Там е решавал проблемите си. Било е по времето, когато започна всичко — когато Мрачният Рал се опита да залови Зед и Ричард. Тогава се измъкнаха на косъм. Дойдоха при мен и аз ги преведох през просека на границата.
— Така като гледам, тука столове да искаш. Дори непрекъснато се спъва в ей онзи там. — Рика започваше да губи търпение. — Пък и не е нужно човек непременно да седи на стол, за да си задейства мозъка. Освен ако наистина не е загазил сериозно.
— Сигурно. — Чейс също не откъсваше очи от Зед, който продължаваше да крачи напред-назад. Накрая му писна да стои и да не прави нищо и го спря за ръката. — Май ще е по-добре да ида да нагледам Рейчъл, докато ти стигнеш до някакво решение. Искам да съм сигурен, че си е събрала багажа и си е легнала навреме.
Зед си дръпна ръката и подбутна Чейс да върви.
— Да, да, върви. Кажи и, че след малко ще отида да я целуна за лека нощ. Само да помисля още минутка.
След като Чейс излезе, Рика приседна на ръба на масата и скръсти ръце пред гърдите си.
— Да не би да твърдиш, че изчезването на пророческите слова е причинено от някакъв вид червей — да речем, червей, който яде хартия?
— Не яде хартията, а самите думи.
— И… каква е тая твар? Някакво дребосъчесто червейче, дето се храни с мастило?
— Да яде ли…? — Подразнен, че са му прекъснали мисълта, Зед спря и я изгледа гневно. — Не, не е толкова буквално. Тук става въпрос за процес, в който е намесена магия. Хитър номер. Ако не ме лъже паметта, е известен като профетически червей, понеже гризе разклоненията на пророчествата, също както в дърветата има червеи, които ги прояждат. Избира си едно свързано пророчество, било то по тема или хронологично, както дървесните червеи тръгват от определен клон. Проникне ли веднъж вътре, започва да изяжда пророчеството и разклоненията му. В случая разклонението, което е изгризал, е свързано с времето след раждането на Ричард.
Рика, загубила ума и дума, изглеждаше силно притеснена.
— Сериозно ли говориш? — попита тя, килнала глава на една страна. — Значи магията може да върши такива работи?
Зед прихвана лакътя си с една ръка, докато с другата се чешеше по брадичката.
— Да, мисля, че да — избоботи нервно. — Но не съм съвсем сигурен как точно ставаше. Опитвам се да си спомня. Зървал съм този текст само веднъж. Не помня дали беше в някаква теория, която ми е попадала, или в самото заклинание, или пък просто… Я чакай! — Заби поглед в гредите над главата си, на лицето му бе изписано огромно напрежение. — Беше преди раждането на Ричард — в това поне съм сигурен. Помня, че бях млад. Което ще рече, че съм бил още тук. Да, точно така. А щом съм бил тук… — Сведе рязко глава. — Добри духове!
— Какво? Какво се сети?
— Спомних си — прошепна Зед, облещил очи. — Знам къде съм го видял.
— Къде?
Зед запретна ръкави високо над лактите си и се запъти към вратата.
— Все едно. Ще се погрижа. Ти си гледай охраната или каквото там правиш. Аз ще се позабавя.
Трийсет и трета глава
КОГАТО ЗЕД ИЗХВЪРЧА от стаята и хукна по широкия насип, слънцето вече започваше да клони към залез и навън бе захладняло. Големите камъни, от които бе изграден парапетът, цял ден се бяха припичали на слънце и вече бяха акумулирали доста топлина. Градът в отдалечените поли на планината потъваше в безкрайното море на сгъстяващия се мрак, докато най-високите островърхи части на Магьосническата кула все още бяха облени от призрачни лъчи с бакърени оттенъци. Чезнещата светлина, победена от здрача, сякаш отнасяше със себе си и глъчката на деня и оставяше след себе си едно нямо спокойствие, нарушавано само от далечния монотонен напев на цикадите.
Щом насипът пред него се разклони, Зед сви вдясно. За разлика от външния насип на Кулата, който се извисяваше над пропаст с отвесни стени и хиляди метри дълбочина, по-тясното вътрешно укрепление беше неразделна част от масивния комплекс на сградата и позволяваше отлична видимост към неизбродните и стени, които опираха далече долу в земята. Нейде в тъмнеещите вече дълбини се гушеха вътрешни дворове и градини, които осигуряваха прилив на свеж въздух до по-ниските нива на Кулата. Зед си помисли, че хората, които някога са работили там, сигурно с радост са излизали да подишат чист въздух.