Докато тичаше по тясната пътека на насипа, над главата му минаваха въздушни мостове, насочени в различни посоки. Те бяха единствените връзки между най-високите кули на комплекса. Право насреща му в края на пътеката се извисяваше огромна, внушителна стена с вертикални редици изпъкнали ключови камъни, които поддържаха подовете вътре. В основата на тази гигантска стена имаше масивна двойна порта. Зед обаче я подмина и отвори едва различима вратичка, изрязана в каменния парапет, и мина през нея. Пред краката му изникна стръмна, сякаш безкрайна стълба, по която той хукна, без да губи нито миг в колебания.
Трябваше да слезе до долните нива на Кулата, дълбоко в сърцето на планината, на места, където не бе стъпвал човешки крак.
На места, за чието съществуване знаеше само той.
Каменният парапет от външната страна на стълбата бе доста нисък, а площадки нямаше изобщо, поради което движението надолу беше доста опасно. Вляво се издигаха масивните каменни блокове на внушителна стена, вдясно чернееше бездна, с която би се гордяла всяка уважаваща себе си скала. Винаги, когато му се бе налагало да използва тази стълба, Зед се бе чувствал миниатюрен и нищожен. Долу в ниското се мержелееше неясният силует на кръгла кула, която стърчеше насред дворче.
Някъде по средата на пътя Зед чу зад гърба си стъпки. Спря и се обърна. Беше Рика.
— Какво правиш? — сопна и се магьосникът.
В своеобразния улей се създаваше доста силно течение, от което косата на Зед се вееше, а робата му плющеше като знаме на гърба му. Сякаш кокалестото му тяло всеки миг можеше да се вдигне във въздуха и да отлети като изсъхнал лист, понесен от вятъра.
Рика спря на няколко стъпала над него, беше се задъхала.
— Ти как мислиш — на какво ти прилича?
— Мисля, че не си изпълняваш задълженията и си вреш носа в чужди работи.
— Да вървим — подкани го тя и протегна ръка да го подбутне напред. — Идвам с теб.
— Казах ти, че ще се оправя сам с този проблем. А ти трябваше да се грижиш за охраната или каквото там правиш.
— Проблемът ти касае Господаря Рал.
— Става въпрос за информация, която се съдържа в едни стари книги. Просто ще я проверя.
— Чейс и Рейчъл тръгват рано сутринта. Ако проблема, който те гложди, не беше сериозен, сега да си при Рейчъл, да я завиваш и да и разказваш приказка. Тук става въпрос за Господаря Рал. Щом ти си притеснен, значи съм притеснена и аз. Идвам с теб.
Зед нямаше намерение да стои насред стълбите и да спори с Морещицата. Обърна се и продължи надолу, като повдигна робата си с две ръце, за да не се спъне. Освен че сякаш нямаха край, стъпалата бяха ужасно стръмни. Едно падане можеше да има сериозни последствия.
Накрая все пак стигнаха до долу. Зед спря на първия камък от площадката и се обърна.
— Не мърдай от тези камъни.
Рика огледа плъзналите по земята увивни растения. По-нататък, под ъгъл една спрямо друга, се издигаха две високи стени, които се забиваха в небето на стотици метри по-нагоре. Отзад бяха стълбите, по които дойдоха. Вдясно се намираше масивната скала, послужила за основа на кулата.
— Защо? — попита Рика и понечи да последва Зед по камъните.
— Защото така ти казвам.
Нямаше време да и обяснява за всичките магически капани, заложени наоколо. Ако кракът и попаднеше извън тези камъни, щитовете щяха да се активизират и да не и позволят да проникне на място, до което няма право на достъп. При това да го направят по доста болезнен начин.
Ако щитовете не успееха да разубедят неканените гости и да ги накарат да се отдалечат от вътрешния двор, щяха да се намесят увивните растения и да затегнат жилавите си въжета около глезените на безразсъдните посетители. При всеки опит за противодействие тези растения пускаха коварни остри тръни, които пробиваха плътта и достигаха чак до костта. Освобождаването на човек, попаднал в клопката на тези живи растения, бе болезнено, заплащаше се с доста кръв и в крайна сметка често завършваше без успех. Защитните средства в Магьосническата кула изпълняваха предназначението си безстрастно и методично.
— Тия растения се движат — забеляза Рика и го сграбчи за ръкава. — Движат се като змийско гнездо.
Той я изгледа свъсено през рамо.
— Ти как мислиш, защо ти казах да стоиш на камъните?
Пред тях изникна сводеста врата. Зед повдигна мандалото, отвори и се пъхна вътре. Рика буквално му дишаше във врата. Той заопипва слепешката в тъмното, докато кокалестите му пръсти намериха поставка, закачена на стената вдясно, върху която имаше гладка стъклена сфера. Магьосникът плъзна ръката си по лъскавата повърхност на кълбото, което засия със зеленикава светлина. Намираха се в неголямо преддверие, със стени, иззидани от големи каменни блокове, изчистени и семпли, без никаква украса. Таванът беше гредоред. До дясната стена имаше правоъгълна каменна плоча, повдигната на подпори — един вид пейка, в случай че дългото слизане е оставило посетителя без дъх и той има нужда от кратка почивка. От всяка от другите две стени тръгваше по един тъмен коридор.