— Ясно — сви рамене Рика, без да изглежда особено впечатлена. — Същото е и в Народния дворец, на местата, които са забранени за широката публика. Лабиринт от коридори, чиято пропускливост се сменя от време на време. В допълнение към това никога няма директен път до определено място, дори всички коридори да са отворени — не че това се случва.
— Спомням си. Ходил съм в двореца, макар и само в крилата, достъпни за гости. Но и там ми се стори доста объркващо. — Беше по времето, след като Мрачният Рал залови Ричард. — Моето предимство обаче беше фактът, че Народният дворец е построен върху схемата на заклинание, вградено в земята. А аз знам точно как се прави такова заклинание, така че ми беше ясно къде и как се свързват основните артерии и коридори.
— Ние пък трябваше да можем да откриваме различни маршрути през дадено крило, за да се придвижваме от зона в зона и да проверяваме дали не се е появил нарушител. Или пък, в случай че преследвахме някого, трябваше да знаем как можем да го изпреварим. Така че не беше достатъчно просто да запомним последователността от завои. Беше важно да си изградим цялостна представа за района, през който минаваме. Така се научих да полагам мислено маршрута, който изминавам, в общата картина на даденото място, да го възприемам като част в нейната връзка с цялото. Всеки завой добавя нов детайл в конкретна картина. И така, картата в главата ми расте и става все по-подробна, а аз мога да си проправям път през нея, защото съм наясно какво е разположението на останалите елементи и знам как се свързват те един с друг.
— Забележителен талант, мен ако питаш — възкликна приятно изненадан Зед.
— Винаги съм разбирала от маршрути и карти повече, отколкото от хора.
— Според мен разбираш от хора повече, отколкото ти стиска да си признаеш — засмя се Зед.
Тя само се усмихна в отговор.
— Е, добре, а сега ме чуй — подхвана сериозно той. — Тази нощ ще ти се наложи не само да запомниш дълга последователност от завои. Има и още нещо. Единственият начин да стигнем до целта ни е да преодолеем цяла поредица от щитове. Ти не притежаваш дарбата, така че единственият начин да преминеш през тях е с помощта на човек като мен. Ако се наложи, Ричард също би могъл да те преведе — така, както ще те водя аз тази нощ. Но колкото и добре да познаваш мястото и да знаеш как щитовете променят местоположението си, няма да можеш да ги заобиколиш. Така че няма никакъв смисъл да се опитваш да минаваш сама. Пак повтарям — сама не можеш да минеш! — Закани и се с пръст пред лицето. — Ясно ли е? Изобщо не си и помисляй да си проправяш сама път през щитовете. Ако ти е мил животът.
— Разбрах — кимна Рика. — Пък и не виждам никаква причина да влизам тук без теб или Господаря Рал.
— Закълни се в най-святото за теб — надвеси се над нея той.
— Вече ти дадох дума и се заклех. Така и ще бъде.
— Добре тогава. Да вървим. — Зед приключи въпроса с отривисто кимване.
Следван плътно от Рика, Зед се спусна по тесния каменен коридор вляво, като осветяваше пътя им с глобуса. При всяко приближаване до поредната поставка с кълбо, закачена на някоя стена, ги обливаше познатата зеленикава светлина. Отминеха ли, зад тях постепенно се спускаше мрак. Стигнаха до стълбище и Зед тръгна нагоре — за да слезе до мястото, където отиваше, най-напред трябваше да се изкачи на по-високо ниво.
Крачеха през широки коридори с красиви дървени ламперии и каменни настилки, украсени с различни фигурални мотиви. Прекосиха поредица от стаи, които явно бяха служили за кабинети към прилежащите книгохранилища. Подовете в стаите бяха застлани с красиви рогозки, подредени под различни ъгли между удобни столове. Имаше предостатъчно маси, както и изобилие от лампи, които да осигуряват необходимата за четене светлина. Зед го знаеше, защото бе прекарал доста от времето си в Кулата из многобройните и библиотеки в четене на книги.
След като минаха през няколко най-обикновени каменни коридора, идващи от различни крила на Кулата, най-сетне се озоваха в главния коридор на зоната, през която трябваше да минат. Беше висок трийсетина метра, със скосяващи се стени, които почти се докосваха на тавана. Човек имаше чувството, че върви в огромна цепка, прерязала Кулата. Слънцето вече беше залязло, така че през малките люкове високо горе не проникваше почти никаква светлина. Но поне имаше откъде да излетят прилепите. Винаги преди да падне нощта, от тайни, мрачни, влажни кътчета на Кулата се изсипваха хиляди прилепи, — които си проправяха път през отворите до централния коридор.