Зед забеляза как Рика огледа внимателно обстановката, после вдигна глава към решетката. Когато се увери, че е запаметила всичко, каквото и е нужно, кимна и Зед я поведе по страничното коридорче.
По протежението му се намираха редица стаи, които според Зед някога са били използвани за складове за инструменти. Поне в едната от тях все още имаше доста сечива. В дъното минаха покрай две-три примитивни каменни килии, след които се разклоняваха няколко артерии. В края на средната започваше плетеница от къси тунелчета през ниски сервизни шахти, които ги отведоха до лъкатушещ коридор, насечен на различни нива. Минаха през празни стаи с ръждясали железни врати. На места се стелеха плътни пелени от паяжини. Тук-там из по-ниските отсечки се бяха задържали вонящи локви. В някои от тях плаваха разлагащи се трупове на плъхове. Зед и Рика ги прескочиха, без да отронят нито дума, и продължиха към по-високите отсечки отвъд.
Щом излязоха от късия лабиринт, заслизаха по спираловидна каменна стълба, която ги отведе в скованите от непрогледен мрак недра на Кулата. Притихналата сфера в ръката на Зед хвърляше сенки на места, които в продължение на десетилетия не бяха докосвани от светъл лъч. Стълбата беше съвсем тясна, двама души не биха могли да се разминат. Зед и Рика сякаш бяха всмукани в хранопровода на гигантско каменно чудовище.
Долу попаднаха в мрежа от сервизни шахти, която покриваше част от основите на Кулата. Сферата в ръката на Зед освети каменни блокове с размерите на цели планини, в структурата, на които блещукаха кварцови люспици. Надолу продължаваше поредната тясна стълба, която се врязваше в блещукащите основи и падаше почти отвесно надолу. Преди да потънат в просеката, и двамата надзърнаха в бездната.
Щом спуснаха и тази стълба, стъпиха на тясна пътечка, която минаваше покрай самия долен ръб на основните камъни. Горната част на блоковете се губеше в мастилената тъма над главите на двамата, кварцовите жилки блещукаха като звезди в нощно небе. От дясната страна на пътеката имаше грубо изсечена стена от ронлива скала. Ако по някакво нещастно стечение на обстоятелствата тя се срутеше върху тях, щеше живи да ги погребе на място, където никой не би дошъл да ги търси.
Всъщност този тесен пролом, през който двамата се движеха, беше единственият път, осигуряващ достъп до основите, в случай че се появи необходимост да бъдат огледани за проблеми или нещо друго. Зед не можеше да се начуди как е възможно никога, нито веднъж през целия си дълъг живот, да не е попаднал на нито един основен камък, който да е изместен, повреден или да е поддал. Много рядко можеше да се види по някоя тъничка пукнатина, но това не представляваше никакъв проблем.
В края на процепа заслизаха по тясно стълбище, което продължи да ги сваля все по-навътре и по-надолу в черната бездна.
— Това има ли край? — попита Рика.
Зед и хвърли поглед през рамо, стъклената сфера обля лицето и в жълтеникава светлина.
— Намираме се в планинските недра, в момента приближаваме до един от страничните склонове. Чака ни още доста път.
Тя просто кимна, примирена, че ще вървят толкова, колкото се наложи.
— Мислиш ли, че ще успееш да намериш сама пътя — ако предположим, че аз или Ричард те преведем през щитовете?
Щитовете бяха доста на брой, преминаването през някои се оказа доста неприятно за нея. За човек, който не можеше да разчита на закрилата на дарбата си, преживяването бе наистина отвратително — въпреки помощта на Зед.
— Да, мисля, че ще мога.
На още по-долно ниво, след като минаха през поредните шахти, стигнаха до кръгли тунели, облепени с плочки, които при нужда служеха и за отводнителни канапи. Зед навлезе в лабиринта от тунели, като следваше чупките и завоите, които си спомняше от момче. На места капеше вода и шумът отекваше надалеч. Беше толкова студено, че виждаха дъха си във влажния въздух. Тук-там между плочките беше избила вода и теренът на места беше хлъзгав.
Сегиз-тогиз, на пръв поглед абсолютно безразборно, попадаха на мощни щитове, за преминаването през които Рика разчиташе изцяло на Зед. Два-три от тях бяха изключително силни и предупредиха за себе си отдалеч. Наложи се Зед да прегърне плътно Рика, за да може да я преведе от другата страна.
— Тук долу е пълно с плъхове — отбеляза Морещицата.
Зед ги чуваше да врещят със стотици навсякъде из преплетените като в медена пита тунели. Малките зверчета се разбягваха, преди светлината да ги е достигнала, така че само ги чуваха, без да ги виждат. Разбира се, това не важеше за мъртвите.
— Така е. Да не би да те е страх?