— Готово, напипах я. Сега какво?
— Дотук си изминала половината път. Напъхай си ръката максимално навътре.
Тя раздвижи пръсти и се запровира още по-навътре, докато цялата и китка потъна в цепнатината.
— Не може повече. Върхът на пръстите ми опря в твърд камък.
— Размърдай средния си пръст, докато напипаш дупка. Тя направи физиономия, но се подчини.
— Аха.
Зед хвана дясната и ръка и я пъхна по-долу в същата цепка, на нивото на кръста.
— Тук трябва да направиш същото — да напипаш дупката. Като си готова, натисни едновременно с пръстите на двете ръце.
Тя се напрегна и от устните и се изтръгна стон.
— Готово! Усещам ги и двете. Натискам!
— Добре, докато натискаш, сложи стъпалото на десния крак тука горе, на стената точно от другата страна на цепката. Сега натисни колкото можеш.
Смръщила чело, тя пак се подчини. Нищо.
— Само толкова ли можеш? Нямаш ли повече сила? Да не кажеш после, че си по-силна от един кльощав старец?
Тя го стрелна с гневен поглед и като напрегна всичките си сили, се подпря напред на ръцете си и изрита стената с крак. Нещо се раздвижи. Рика се отдръпна и застана до Зед. Двамата мълчаливо проследиха отдалечаването на стената, все едно се отваряше масивна врата. Въпреки колосалните си размери и тежест тя бе толкова перфектно балансирана, че щом двете ключалки бъдат освободени чрез натискането на двата пръста, се задействаше с един ритник.
— Добри духове! — възкликна Рика и надзърна в тъмнината, зейнала отвъд. — Как си успял да откриеш това място?
— Бях още дете. Всъщност открих първо другия му край. След като веднъж стигнах дотук, разбрах къде се пада всъщност и се постарах да намеря и другия маршрут дотук — този, по който дойдохме сега. Първите ми няколко опита се оказаха безуспешни, така че се наложи да се върна по пътя, който бях открил.
— А именно?
— Докато бях малък, това бе моето избавление. По него успявах да се промъквам в Кулата, без да се налага да минавам по моста и да влизам оттам, откъдето влизат всички.
— Май си бил доста палаво хлапе — изгледа го тя подозрително.
— Трябва да призная, че вероятно доста хора ще се съгласят с това мнение — усмихна се Зед. — Това място ми вършеше прекрасна работа. Успях да се добера до тук и тогава, когато Сестрите на мрака превзеха Кулата. Те охраняваха само парадния вход. Те, както всички останали, не подозираха за съществуването му.
— Е, това ли искаше да ми покажеш? Тайния начин за влизане в Кулата?
— Не, това е най-най-маловажната и незначителна негова функция. Хайде да вървим.
— Но какво представлява всъщност?
Зед вдигна сферата в ръката си и се надвеси над Рика.
— Отвъд тази врата започва царството на вечната нощ — коридорът на мъртвите.
Трийсет и пета глава
ДАЛЕЧНИЯТ ВЪЛЧИ ВОЙ РАЗБУДИ РИЧАРД от дълбок сън. Планинското ехо поде самотния вик, но отговор не последва. Ричард лежеше настрана под загадъчната светлина на измамната зора и разсеяно се вслушваше да чуе ответния вълчи зов, но той така и не дойде.
Колкото и да се опитваше, явно не можеше да задържи очите си отворени за повече от един кратък миг, а какво оставаше да събере сили да повдигне глава. Сенките на клоните се поклащаха в сумрака.
Ричард пое дълбоко дъх и се събуди напълно. Беше ядосан. Лежеше по гръб. Мечът беше положен върху гърдите му. С едната си ръка той се беше вкопчил в ножницата, а с другата така здраво стискаше дръжката, че буквите на релефната думата „Истина“ се бяха отпечатани върху дланта и пръстите му. Мечът на истината се бе поизмъкнал от ножницата. Гневът на Ричард също напираше навън.
Зората правеше първите си плахи опити да се промъкне тихо иззад гористия планински склон. Гъстата гора беше смълчана.
Ричард плъзна острието обратно в ножницата и седна, като положи меча в постелята до себе си.
Сви колене, опря лактите си на тях и прокара пръсти през косата си. Сърцето му още биеше с яростта на меча. Тя се бе прокраднала в съществото му несъзнателно и без да я управлява, но той не се учуди, нито се стресна. И преди беше посягал да извади меча си, връхлетян от спомена за онази съдбовна утрин и за странното си полусънно състояние. Понякога се събуждаше направо с гол меч в ръка.
Защо този спомен се връщаше така натрапчиво на пробуждане?
Много добре знаеше. Защото това бе сутринта, когато се събуди и не намери Калан до себе си. Заради нетърпимия спомен за утринта, когато тя изчезна. Това беше сън кошмар за живота кошмар, в който живееше оттогава, и все пак той знаеше, че споменът се връща и заради нещо друго. Премисляше го за хиляден път, но все не успяваше да улови особеното му значение. Вълчият вой, който го събуди, беше някак странен, но не чак толкова, че да продължи да преследва мислите му.