Ричард се огледа мрачно, но не видя Кара. На изток, над дебелия килим на гората, небето бавно се обагряше в червено. Цветната ивица поразително приличаше на кръв, потекла от раната на сивочерното небе отвъд застиналите дървета.
Всички кости го боляха от бясното темпо на ездата им нагоре по пътя, който ги изведе от сърцето на Стария свят. Патрулите, пръснати из Средната земя, и вражески войници от армията на окупаторите често ги спираха. Тези разпръснати отряди в никакъв случай не бяха ударната сила на Императорския орден, но не бяха и за пренебрегване. Веднъж убедиха войниците да ги пуснат, като се представиха за каменоделец, тръгнал по работа с жена си, понеже имал идея как да направи паметник в прослава на Ордена. Но в останалите случаи трябваше да се измъкват с битки. И то кървави.
Имаше нужда от повече сън — дотук почти не бяха спали, — но докато не намереха Калан, можеха да си позволят само минимума. Не знаеше колко още време му трябва, за да я намери, но не смяташе да прахосва нито миг. Отказваше да повярва, че всъщност времето му вече е изтекло.
Неотдавна един от конете издъхна от изтощение, не можеше да си спомни кога точно. Друг кон пък наскоро окуця и се наложи да го изоставят. Точно сега Ричард не можеше да се тормози с мисли за намиране на нови коне, защото имаше по-важни грижи. Приближаваха Агаден, дома на Шота. През последните два дни неспирно драпаха по внушителните планински масиви, които окръжаваха Агаден.
Докато разтягаше болезнените си и уморени мускули, за пореден път се запита как ще намери начин да убеди Шота да помогне. Тя му бе помагала преди, но това не означаваше, че пак ще го направи. Шота не беше много сговорчива — меко казано. Някои толкова се страхуваха от вещицата, че не смееха да произнесат името и на глас.
Веднъж Зед му каза, че Шота никога не ти казва това, което искаш да знаеш, без да ти каже и нещо, което не ти се ще да чуеш. Ричард нямаше представа какво не би искал да чуе, но добре знаеше каква информация му е нужна и се надяваше Шота да му каже какво знае за изчезването на Калан или пък къде може да е тя. Бедата ще е, ако Шота откаже.
Гневът отново се надигна, но той усети хладното гъделичкане на росата по лицето си.
В същия миг забеляза движение сред дърветата.
Присви очи в опит да пробие мрака. Едва ли вятър бе разклатил листата — призори гората беше тиха.
Сенките на клоните като че ли помръднаха в сумрака.
Тази сутрин нямаше никакъв вятър.
Тревогата завладя Ричард, а сърцето му затуптя по-бързо. Той се изправи в постелята.
Нещо се промъкваше сред дърветата.
Не местеше клоните и не си пробиваше път като човек или животно. Движеше се по-нагоре, някъде на равнището на очите. Но на тази оскъдна светлина Ричард не можеше да определи какво е. В такава мрачна и тиха утрин обаче не можеше да е сигурен, че наистина има нещо. Може би си въобразяваше — близостта на Шота определено го изнервяше. Макар че му бе помагала навремето, не му бе спестила и куп неприятности.
Но ако сред дърветата нямаше нищо, защо кожата му настръхна от ужас? И какъв беше този едва доловим звук, който дочу — като леко съскане?
Без да откъсва поглед от тъмната гора, Ричард се протегна и като се подпря на близкия смърч за равновесие, внимателно приклекна да вдигне меча си. Докато тихо премяташе оръжието през рамо, се опита да фокусира погледа си в тъмнината отпред и да различи силует, да разбере дали изобщо нещо се движи. Каквото и да е, явно не беше едро. Но убеждението му, че наистина има нещо, непрекъснато растеше.
Най-много го озадачаваше начинът на движение. Нямаше кратки прехвърчания като птичка от клон на клон, нито бързи и кратки спринтове като на катеричка. Дори не се промъкваше като змия — плъзване напред, почивка, пак плъзване.
Сякаш беше нещо течно — лееше се тихо и непрестанно.
Конете, вкарани в гората в импровизирана кошара, която Ричард скалъпи, като прегради с клони изхода на една скална ниша, изпръхтяха и взеха да рият земята с копита. В далечината ято птици внезапно се стрелна в небето.
За пръв път Ричард осъзна, че цикадите вече не пеят.
Той долови и слаб мирис на нещо неприсъщо за гората. Внимателно и без да вдига никакъв шум, подуши въздуха. Наподобяваше мирис на изгоряло, но изобщо не беше натрапчив като при пожар. По-скоро може би на огън в бивак, но те не бяха палили огън — едно, защото не искаше да губи излишно време и, второ, за да не рискува да бъдат забелязани. Кара имаше затъмнен фенер, но това не миришеше по същия начин.