Той се огледа за Морещицата. Беше неин ред да стои на пост, така че вероятно бе някъде наблизо, но Ричард не успя да я види. Едва ли е отишла далеч, особено след онова нападение в утринта, когато Калан изчезна. Твърде много се безпокоеше за сигурността му и знаеше, че ако този път го прониже стрела, Ничи няма да е наблизо да му спаси живота. Не, Кара сигурно е съвсем наблизо.
Инстинктът му казваше да я извика, но той потисна импулса. Преди да изкрещи за помощ, искаше първо да провери какво става, да разбере какво не е наред; викът за помощ щеше да предупреди и противника, че присъствието му е разкрито. Добре е врагът и особено този, който се промъква към теб, да мисли, че е останал незабелязан.
Докато изучаваше околността, Ричард усети, че нещо не е наред с гората. Не че имаше някаква видима нередност, но някак не му изглеждаше нормално. Допусна, че усещането му се дължи на необичайната миризма на изгоряло. Все още беше твърде тъмно, за да види ясно каквото и да е, но и според малкото, което можеше да различи, май имаше нещо особено в клоните. Боровите клонки и игличките стояха някак странно, висяха неестествено.
Ричард имаше съвсем ясни спомени от първото си идване в Агаден. В полите на планината го нападна някакво непознато създание. Докато той неистово отбиваше атаките, Шота залови Калан и я завлече дълбоко в Агаден. По начина на атаката си личеше, че нападателят се опитва да го примами в клопка. В крайна сметка странното същество се изплаши и избяга. Но този път не се случи нищо подобно. Разбира се, нямаше гаранция, че след първия неуспех оная твар няма да опита нещо ново. Ричард си спомни също, че онзи път успя да задържи уродливото същество надалеч само благодарение на своя меч.
Колкото е възможно по-тихо изтегли меча от ножницата. Стараейки се да не издаде нито звук, долепи пръсти от двете страни на острието до гърлото на ножницата и го издърпа между показалеца и палеца си. Въпреки това острието пак излезе с леко свистене. Гневът на меча преливаше. С изваден меч Ричард предпазливо тръгна към мястото, където му се стори, че долавя движение. Щом отместеше поглед, с крайчеца на окото си сякаш мярваше неясни контури, но погледнеше ли направо, нямаше нищо. Не можеше да разбере дали е зрителна измама, или наистина няма нищо за гледане.
Отлично знаеше, че в тъмнината периферното зрение е по-добро от централното. Като горски водач, прекарал много нощи под открито небе, той често използваше техниката да не гледа пряко към обекта, който иска да види, а да фокусира погледа си леко встрани. Нощем периферното зрение работи по-добре. След като напусна планините, където беше израсъл, установи, че умението му да използва периферното си зрение е безценно при бой с меч.
Не беше направил и три крачки, когато крачолът му се отърка в нещо, което не би трябвало да е там. Допирът беше съвсем лек — все едно беше пернал ниска клонка. Закова се насред крачката, още преди да е отпуснал тежестта си на този крак. Пак усети същия мирис, този път по-натрапчиво. Миришеше на изгорял плат.
Тогава почувства силна топлина в долната част на крака си. Бързо и беззвучно се дръпна назад.
Изобщо не можеше да съобрази какво бе докоснал. Не му идваше наум нищо познато. Би бил склонен да предположи, че е скришно опънато въже, което да предупреди някого за движение. Но въжето не би го изгорило така.
Каквото и да беше, когато Ричард отстъпи назад, онова опъна панталона му, все едно беше лепкаво. Щом Ричард дръпна крака си, за да го освободи, плавното движение сред дърветата рязко спря като че ли откъсването на крачола му не бе останало незабелязано. Мъртвешката тишина пулсираше болезнено в ушите му.
Капчиците роса бяха твърде дребни, за да се чува как падат по листата, а водата, която боровите иглички събираха от влажния въздух, съвсем не бе достатъчна, за да се събира и да капе. Освен това звукът, който Ричард чу, не приличаше на ромолене на дъждовни капки. Той съсредоточи вниманието си върху тъмните сенки и се помъчи да разбере какво е онова, което спря да се движи.
В този миг то тръгна пак, този път по-бързо, някак целенасочено. Мек, копринен звук прорязваше клоните на дърветата и му напомняше за плъзгането на кънки по гладък лед.
Ричард отстъпи, но нещо го закачи за другия крачол. Пак така лепкаво, точно като предното. И горещо.
Обърна се да види какво се лепна за крачола му, но в същия момент нещо го парна по ръката, точно над лакътя. Беше без риза и лепкавата маса го прогори до месо. Ричард дръпна ръката си и отстъпи назад от нещото, хванало крачола му. С дясната ръка, която стискаше меча, притисна изгореното място на лявата ръка, за да успокои туптящата болка. Топла кръв обля пръстите му. Собствената му ярост и гневът, който се процеждаше в него от меча, заплашваха да заглушат предпазливостта му.