Обърна се и се взря да види онова, което не би трябвало да е там. Тънката като бръснач червена линия на хоризонта пробяга по меча му и острието блесна в кървавочервено, съвсем като кръвта по ръката, която стискаше ефеса.
Сенките се сгъстяваха край него. Каквото и да беше, създанието хващаше клоните и вейките и леко ги отместваше от пътя си. Ричард заподозря, че мекото съскане е звукът от прогарянето на дървесината при допира с незнайната твар. Мирисът на изгорени листа, която усети още в началото, вече намери обяснение. Но той все така не разбираше що за създание е това и как действа. Ако не беше ужасяващата пареща болка от онзи допир, вероятно би се усъмнил в преценката си — едва ли би повярвал, че изобщо е възможно да съществува нещо такова. Но кръвта, която се стичаше по ръката му, не беше въображаема.
Ричард инстинктивно разбра, че времето му изтича.
Трийсет и шеста глава
БЪРЗО, НО БЕЗ ДА ВДИГА ШУМ, Ричард вдигна меча си в очакване на нападение. Не знаеше какво точно ще последва, но бе готов. Докосна студеното стоманено острие до плувналото си в пот чело.
Едва доловимо прошепна думите „Меч, бъди ми верен днес“, за да настрои и себе си, и оръжието да свършат необходимото.
Беше гол до кръста и няколко тежки дъждовни капки намокриха кожата му. Дъждът ту валеше, ту спираше, но сякаш започна да се засилва. Лекият ромон на капките по гъстата корона от листа вече разпръсваше тишината на гората. Ричард примигна, за да махне водните капки от ресниците си.
После чу движение сред клоните и стъпки, които се приближават бързо към него. Не можеше да сбърка походката на Кара. Очевидно беше патрулирала по периметъра около техния лагер и бе чула същите звуци като него. Познаваше Кара добре и изобщо не беше учуден от бдителността и.
Но заобиколен от шепота на дъжда, Ричард чуваше и как клони и вейки едни след други бавно се отдръпват, а тук-там няколко клончета приплясват, докато нещото го обкръжаваше. Усети докосване по лявата ръка. Отстъпи крачка назад и измъкна ръката си от лепката. Изгореното място пулсираше болезнено. Топла кръв се стичаше вече на две места по ръката му. Нещо го хвана отзад за крачола и той пак издърпа крак.
Кара се носеше с гръм и трясък между дърветата и далеч не беше незабележима. Увеличи фитила на фенера си и освети бивака със сноп лъчи.
Ричард успя да различи нещо като странна тъмна мрежа, оплетена около него, втъкана сред дървета, клони и храсти. Изглеждаше като дебела нишка, но жива и лепкава. Нямаше никаква представа що за твар е това и как е успяла да плъзне навсякъде около него.
— Господарю Рал! Добре ли сте?
— Да. Не мърдай оттам.
— Какво става?
— Още не знам.
Звукът приближаваше, а тъмните, уж неподвижни нишки около Ричард отново започнаха да затягат хватката. Една го докосна по гърба. Той трепна, преви се и замахна с меча.
Щом я разряза, цялата паяжина се стегна и го уви още по-плътно.
Кара увеличи максимално светлината на фенера, с надеждата да види какво става. Тогава Ричард внезапно съзря, че блестящите нишки го оплитаха като в пашкул. Дори видя как паяжината се преплита над главата му. Беше толкова близо, че не му оставаше никакво пространство за действие.
В този миг осъзна откъде е идвал коприненият звук, който чу в началото. С плавни и неспирни движения някаква незнайна твар е изтъкавала нишките си край него, както паяк плете своята мрежа около жертвата си. Нишките на тази паяжина обаче бяха дебели колкото китката му. Нямаше никаква представа какво е. Знаеше само, че при всеки допир с нишките — по крака, по лявата ръка — получи болезнени изгаряния.
Видя как светлината от фенера приближава и се сети, че Кара си проправя път към него.
— Кара, стой там! Не го пипай! Ще те изгори.
— Ще ме изгори ли?
— Да, сякаш е нещо като киселина. Освен това лепне. Стой настрани, за да не докопа и теб.
— Ами ти как ще се измъкнеш?
— Ще го разсека. Ти стой там, а аз ще дойда при теб. Когато нишките стегнаха и лявата му страна, Ричард най-накрая изви меча си и го стовари върху тях. Острието проблесна на светлината на фенера и разсече мрежата от лепкави нишки. При срязването те отскачаха назад с плясък като обтегнат ластик. Някои се залепиха по клоните и увиснаха като мокър мъх. На светлината на фенера Ричард забеляза как листата се сгърчват, изгорени от досега с нишките. Каквото и да тъчеше паяжината, Ричард не можеше да го види.
Дъждът се усилваше, а Кара се стрелкаше напред-назад, търсейки начин да се добере до Ричард.