— Мисля, че мога…
— Не! — изкрещя той. — Казах ти, стой настрана! Ричард продължи да реже дебелите тъмни въжета там, където бяха най-близо до тялото му, и се стремеше да открие слабо място в тъканта на пашкула, за да наруши целостта му. След известно време обаче бе принуден да се откаже, защото лепкавите нишки взеха да увиват и меча му.
— Трябва да ти помогна! — извика Кара нетърпеливо.
— Само ще се оплетеш. Ако хване и теб, няма да можеш да ми помогнеш. Казах ти, остави ме аз да го разрежа и да стигна до теб.
Това като че ли най-после я разубеди, поне временно, да не се втурне с оръжие на помощ. Тя стоеше полуприведена, с отчаяно стиснати устни и с Агиел в ръка, без да знае как да постъпи — хем не искаше да наруши забраната му и разбираше смисъла на предупреждението му, хем и не можеше да го остави да се бори съвсем сам.
А битката беше странна, объркваща, безстрастна. Нямаше никаква припряност. Разрезите очевидно не причиняваха болка на това същество. Просто пашкулът бавно и неспирно се стягаше около Ричард и сякаш го подканваше да прекрати съпротивата, понеже има достатъчно време да прецени положението.
Въпреки тишината и измамното спокойствие Ричард беше крайно разтревожен от неумолимото затягане на паяжината. Преизпълнен с желанието да сложи край на нелепата ситуация, вдигна меча си и разсече гъстата мрежа.
Виждаше как в гората край него израстват нови нишки, докато той се бори да се измъкне от тях. Съществото укрепваше и непрестанно затягаше примката си, още докато Ричард разсичаше най-близките до себе си нишки. Унищожаваше десет въжета, но веднага го обгръщаха нови двайсет. Той не изпускаше от поглед гората, за да разбере в крайна сметка кой тъче паяжината и да атакува причината, а не резултата. Всичките му усилия оставаха напразно — не се виждаше нито началото на нишките, нито самият паяк. Само лепкавите израстъци продължаваха да пълзят в шубрака и между дърветата, растяха и се множаха непрекъснато, уплътняваха пашкула около него.
Макар че на пръв поглед имаше достатъчно време да измисли изход, Ричард знаеше, че това усещане е празна глупава надежда. Отлично разбираше, че времето му бързо изтича. Тревогата му растеше все повече. Изгорената плът пулсираше от болка, сякаш непрекъснато му напомняше каква смърт го очаква, ако не успее да се измъкне. Щеше да настъпи момент, когато няма да може да мърда. Знаеше, че все някога стегнатият пашкул ще го задуши. И със сигурност не го очакваше бърза смърт.
Мрежата се сгъстяваше около него, а Ричард продължаваше да и нанася яростни удари в неистов опит да си проправи път с меча през лепкавата и прегръдка. Всеки път, когато стоварваше острието отгоре и, по него полепваше все повече от гадната слуз, с която бяха пълни израстъците. Колкото повече режеше, толкова повече нарастваше лепкавата обвивка на меча. Мечът ставаше по-тежък и все по-трудно разкъсваше стената пред него.
Докато Ричард се мъчеше да се измъкне от капана, един възел не само продължи да слепва обвивката по острието му, но и го залепи за стената на пашкула, с което самото повдигане на меча се превърна в изпитание. Той се почувства като муха в паяжина. С огромно усилие измъкна меча си от стената, но израстъците, все още залепени за острието, само се разтеглиха като лепило.
За пръв път Ричард срещаше противник, който толкова да затрудни меча му. Беше си пробивал път през брони и железни решетки, но тази лепкава смес, макар и да се режеше, увисваше и полепваше по всичко наоколо.
Спомни си как Ейди веднъж го попита кое е по-силно — зъбите или езикът. Тя твърдеше, че езикът е по-силен, макар че е мек, и би издържал доста след като зъбите са се предали. Въпреки че спорът бе по друг повод, в този случай ужасяващото му значение бе повече от очевидно.
Част от коварните нишки се разтегнаха и полепнаха по крачолите му. Докато измъкваше меча си, един израстък падна върху дясната му ръка. Той изкрещя от болка и се свлече на колене.
— Господарю Рал!
— Стой там! — успя да извика, преди Кара да тръгне към него. — Добре съм. Просто стой там.
Загреба в шепа листа, парчета от кора и пръст, за да предпазва дланта си, и откъсна тъмния лепкав израстък от ръката си.
Пронизващата болка го накара да посегне да го махне, забравил всичко останало.
Кълбото от нишки ставаше все по-стегнато, а дебелите израстъци поваляха фиданки, късаха вейки, отчупваха цели клони от дърветата. Гората бе изпълнена с острия мирис на изгоряло.
Въпреки че яростта на меча го изпълваше и поддържаше духа му, Ричард разбра, че губи битката. Където и да срежеше, множество нови нишки бързо се появяваха, слепваха се с останалите и запълваха дупката. Колкото и да сечеше пашкуленото кълбо, мрежата само се увиваше и слепваше в още по-стегната паяжина.