Спокойното отчаяние взе да отстъпва на паниката пред мисълта, че е в капан. Страхът наля сила в мускулите му и той с всичка сила стовари меча си. Представяше си как странната тъмна маса го поглъща, изгаря плътта му, как се сгъстява плътно около него, докато накрая го задушава или може би първо го убива, като прогаря месата му до кокал. Ричард яростно нанасяше удар след удар в лепкавата стена. Зад разсечените израстъци, увиснали назад, се появяваха нови. Отрязаните дори се преплитаха с новите и още повече заздравяваха мрежата. Той не просто губеше битката, но с борбата си даже улесняваше задачата на своя екзекутор.
— Господарю Рал, трябва да дойда!
Кара добре разбираше, че заплахата е смъртоносна, и търсеше начин да го избави от капана. Но също като него нямаше никаква идея какво трябва да направи.
— Кара, чуй ме! Ако и ти се оплетеш, ще умреш. Пази се и в никакъв случай не го докосвай с твоя Агиел. Аз ще измисля нещо.
— Тогава побързай и действай, преди да е станало късно! Все едно правеше нещо друго.
— Дай ми само минутка да помисля!
Опита се да овладее учестеното си дишане и докато търсеше изход, подпря гръб на огромния ствол на близкия смърч, край който бе проснал завивката си. Около дървото не бе останало много свободно пространство, а скоро и то щеше да се запълни. Кръвта от раните, изгорени от тъмното вещество, се стичаше по ръцете му. Плътта му гореше и пулсираше, а болката му пречеше да се съсредоточи. Трябваше да намери начин да прескочи лепкавата мрежа, да се измъкне от капана и, преди той да го е погълнал завинаги. И тогава се сети.
Използвай меча за онова, което той умее най-добре.
Без да губи време, Ричард отлепи гръб от дървото, обърна се, направи крачка назад и с всичка сила стовари меча си. Знаеше, че от това зависи животът му, и вложи в удара всичката си ярост и енергия, цялата си мощ. Върхът на острието светкавично се завъртя, свистейки.
Мечът отсече дървото с оглушителен грохот, все едно падна гръм. Стволът се разтърси, разхвърчаха се трески. Леките стружки се носеха из въздуха, а парченца дърво и кора полепнаха по паяжината.
Огромният ствол изскърца, докато високата корона се накланяше през плетеницата над главата на Ричард. С нарастваща скорост тежкият смърч се стовари сред гъстата гора, отскубвайки дебели клони от съседните дървета.
С падането си дървото скъса израстъците, свързани с него, повлече част от лепкавите въжета със себе си, плесна ги върху земята и ги смаза под тежестта на дънера и клоните си.
Преди паяжината да успее да се възстанови и да изтъче нова мрежа, за да запълни отворилата се дупка, Ричард скочи върху дънера, който още вибрираше от удара в земята. Изпъна ръце и приклекна, за да запази равновесие. Вече валеше силно и дървото беше хлъзгаво. Ричард използва момента, докато гигантският дънер още подскачаше от удара, а отгоре му се сипеха клони, парчета кора, иглички и листа, за да изтича по ствола като по мост над лепкавата мрежа.
Задъхан, стигна до Кара, най-накрая освободен от капана. Морещицата го видя да приближава и скочи върху един по-голям клон, за да му помогне да премине. Сграбчи го за ръката, за да го удържи да не се подхлъзне по мократа кора, и той притича през гъстата корона.
— Това пък какво беше? — попита Кара, докато му помагаше да слезе от дървото, като надвикваше грохота на проливния дъжд.
Ричард още не можеше да си поеме дъх.
— Нямам представа.
— Виж — каза тя и посочи меча му.
Лепкавото вещество, все още полепнало по меча, се топеше на дъжда.
Кълбото от израстъци, преплетени сред гората, също постепенно омекваше и увисваше. Израстъците се разделяха, а дъждът свличаше мрежата към земята, отмивайки все повече от дългите, дебели нишки от дърветата. Те падаха на тъмни купчини, съскащи на дъжда, и се топяха като първи сняг, който, едва довеян от бурята, бързо преминава в дъжд. В сумрака на зората Ричард успя да види големината на кълбото, което го бе оплело. Беше великански охлюв. Когато разкъса върха на плетеницата, падащото дърво като че ли разруши целостта на нещото и то се разпадна под собствената си тежест.
Студеният дъжд валеше все по-силно и по-силно и отмиваше тъмните израстъци от дървета и храсти. Разсипани по земята, те приличаха на вътрешностите на огромно мъртво чудовище.
Ричард избърса меча си в мокрите храсти и трева, докато не го изчисти от лепкавата слуз.
Кълбото на земята се топеше все по-бързо, като оставяше след себе си само сгъстяваща се сива мъгла. Сред сенките на дърветата мъглата бавно се вдигаше като пара над топлите недра на току-що посечено тяло в зимен ден. Излезе лек бриз, който поде сгъстените мъглести облачета и ги отнесе отвъд плътния параван на гората.