Вече под прикритието на горския балдахин, тъмната мъгла внезапно се раздвижи по необясним за Ричард начин, сгъсти се и се превърна в мастилено черна сянка. За миг, още преди той да осъзнае това, което виждат очите му, зловещото привидение се разпадна на хиляди треперливи форми, които се пръснаха във всички посоки като че мрачен фантом се превърна в дъждовни сенки и мъгла. Всичко изчезна за секунда.
Ричард потръпна от ужас.
По гръбнака му премина ледена тръпка.
— Видя ли го? — облещи се насреща му Кара.
— Много приличаше на онова, дето ни нападна в Алтур’Ранг през стените на странноприемницата — отвърна Ричард, след като кимна. — И то изчезна по същия начин точно когато си помислих, че с мене е свършено.
— Явно е бил същият звяр.
Без да обръща внимание на плисналия утринен дъжд, Ричард внимателно оглеждаше сенките сред околните дървета.
— И аз така мисля.
Кара също наблюдаваше гората и търсеше признаци за надвиснала опасност.
— Извадихме голям късмет, че заваля точно когато трябваше.
— Не мисля, че дъждът го прогони.
Тя избърса очите си от дъжда.
— А тогава какво?
— Не съм сигурен, но може би си отиде, защото успях да се измъкна от капана му.
— Не мога да повярвам, че такова могъщо чудовище се отказва тъй лесно — и предишния път, и сега.
— Нямам друго обяснение. Но познавам един човек, който се надявам да има. — Хвана Кара за ръката. — Хайде. Да си събираме нещата и да се махаме оттук.
Тя кимна към гората.
— Ти иди да доведеш конете, а аз ще събера постелките. Ще ги изсушим по-късно.
— Не, да се измъкваме веднага. — Той бързо извади от раницата си риза и наметало, което да му осигури поне частично прикритие от дъжда. — Ще оставим конете. Затворени са добре зад оградата, имат трева и вода, така че ще изкарат известно време.
— Но с конете ще се махнем оттук по-бързо.
Ричард не изпускаше гората от поглед, докато навличаше ръкавите на ризата си.
— Няма да могат да минат през прохода — на места е твърде тесен. А и бездруго не можем да влезем с тях в Агаден, в дома на Шота. Нека си починат, докато се видим с вещицата, заслужават го. После, след като разберем какво знае тя за изчезването на Калан, ще се върнем и ще си ги вземем. Може би Шота дори ще ни каже как да се отървем от това чудовище, което ни преследва.
— Съгласна съм с всичко това — кимна Кара, — само дето наистина предпочитам да изчезнем оттук максимално бързо, а конете щяха да са ни от полза.
Ричард клекна и взе да навива прогизналата си завивка.
— И на мене ми се ще, но проходът е съвсем наблизо, а конете не могат да го преминат. Така че хайде да тръгваме. Нали ти казах, конете и без това имат нужда от почивка, иначе скоро няма да са ни от никаква полза.
Кара натъпка малкото си вещи в раницата и също си сложи пелерина. Вдигна раницата за една от каишките и я метна през рамо.
— Ще трябва обаче да си вземем нещата от самарите на конете.
— Остави ги. Ще вземем само най-необходимото — излишната тежест ще ни забави.
Кара се взираше през пелената от дъжд.
— Ама някой може да ни открадне провизиите.
— В тоя район едва ли се навъртат крадци.
Кара го изгледа смръщено.
— Това пък защо?
— Из тези гори бродят Шота и нейният другар. А тя е доста своенравна.
— Аха, чудесно — измърмори Кара.
Ричард метна раницата си на рамо и тръгна.
— Хайде, побързай.
Тя се затича след него.
— А хрумвало ли ти е, че тази вещица може да е по-опасна и от чудовището?
— Тази сутрин май сме малко кисели, а? — подметна Ричард, като и хвърли поглед през рамо.
Трийсет и седма глава
КОГАТО ИЗЛЯЗОХА ОТ ГЪСТАТА ГОРА, която се по-разреди в периферията, дъждът обърна на сняг. Заради суровите условия на тази височина недоразвитите дръвчета, покрити с хилава зеленина, бяха прорасли в разкривени и наведени от вятъра форми. Да вървиш в тази криво расла горичка бе все едно да обикаляш край вкаменените останки на съсухрени души, чиито крайници за вечни времена са застинали в измъчени пози като че ли са се измъкнали от гробовете си, но свещената земя е задържала краката им и те така и не са успели да се доберат до нашия преходен свят.
Макар че малцина биха се осмелили да припарят до омагьосаното царство на разкривената горичка, без да са си осигурили някакво мистично средство за защита, Ричард не беше суеверен и не смяташе, че има защо да се притеснява в нея. Всъщност според него в подобни предразсъдъци можеха да вярват само хора, избрали доброволно да останат невежи. Неговият поглед проникваше под повърхността и съзираше дълбоката причина за всяко суеверие — изкушението да повярваш, че човек е безпомощен да постигне целите си и да се справи с окръжаващата го действителност, да извоюва сам своето оцеляване; изборът да признаеш себе си за жертва на неведоми и непонятни сили, чиито жестоки и безмилостни изблици могат да бъдат удържани единствено с коленопреклонни молитви или с отиване на специално магично място и носене на подходящ амулет.