Макар Ричард също да съзираше нещо зловещо в гора като тази, знаеше прекрасно какво представлява тя и защо дърветата са в такъв вид. Разбира се, мястото пак си оставаше призрачно — въпреки всичко. Той беше наясно, че, общо взето, има два начина човек да се пребори с това първобитно чувство. Първият беше онзи, по който постъпваха суеверните хора — носеха осветени талисмани и амулети, които отблъскват злите демони и непонятните тъмни сили, дето уж обитавали такива места, с надеждата, че така съдбата ще се смили и ще отдръпне капризната си ръка. Въпреки че хората напълно убедено твърдяха, че подобни загадъчни сили са изначално неподвластни на разумно обяснение от страна на простосмъртните, те също толкова страстно вярваха, без никакви доказателства, че мощта на магическите предмети укротява дивия нрав на страховитите сили, стига човек да вярва достатъчно дълбоко — като че ли вярата бе вълшебна лепенка, способна да покрие всичките зейнали дупки на убежденията им.
Ричард, който вярваше в свободната воля, избра втория начин да се справи със страховете си, а именно да е бдителен, нащрек, готов да поеме отговорността за оцеляването и живота си. Всъщност битката между уповаването на злата съдба и вярата в свободната воля бе и основната причина за принципното му несъгласие с пророчествата и за недоверието му към тях. Изборът да вярваш в съдбата бе едновременно признание за свободната воля и отказ от отговорностите, които тя налага.
Докато с Кара вървяха през кривораслата гора, Ричард внимателно се оглеждаше, но не забеляза никакви легендарни зверове или мъстиви духове. Само снегът, понесен от вятъра, бродеше сред дърветата.
След дългото пътуване с изтощителна скорост под смазващо горещото и влажно лято срещата с хапещия студ на високопланинския проход, при това прогизнали от силния дъжд като че ли направи изкачването още по-тежко. Въпреки умората от височината Ричард знаеше, че колкото и да са мокри, трябва да продължават да вървят с бързо темпо, за да се стоплят и да не оставят студът да ги победи. Той добре разбираше, че примамливата песен на студа подлъгва хората да поседнат за почивка, увлича ги в сън, под чиято мамеща прегръдка дебне смъртта. Както веднъж му бе казал Зед, мъртвият си е мъртъв. Ричард знаеше, че от студ се умира точно толкова сигурно, колкото и от стрела.
Нещо повече, и той, и Кара нямаха търпение да се отдалечат от клопката край лагера, която за малко не го улови в мрежата си. На местата, където бе изгорен от краткия досег с онова, което едва не го уби, се бяха появили мехури. Ричард потръпна, като се сети какво можеше да стане.
В същото време го тормозеше и фактът, че беше тръгнал към бърлогата на Шота в Агаден. Последния път, когато бе там, тя го заплаши, че ако се върне, ще го убие. Ричард не се съмняваше в думите и, нито пък в способността и да изпълни заканата си. Той обаче вярваше, че срещата с Шота е най-добрият му шанс да получи помощта, от която се нуждаеше, за да открие Калан.
Ричард изпитваше отчаяна нужда от някой, който би могъл да му даде полезна информация, и след като прерови в главата си цял списък с възможни ходове и с хора, към които да се обърне, не успя да се сети за по-подходящ и по-сведущ от Шота. Ничи изобщо не можа да помогне. Зед може би щеше да даде някакви идеи, вероятно имаше и други хора, които биха могли да сглобят поне част от картинката. Но в крайна сметка според Ричард никой друг освен Шота нямаше да е в състояние да го насочи в правилната посока. Така изборът стана съвсем прост.
Когато вдигна очи, той видя заснежените върхове през пелената на снежната вихрушка. Малко по-нататък, над открития, назъбен ръб на склона, пътеката на прохода щеше да се извие покрай долния ръб на целогодишната снежна шапка на планината. Облаците, напоени с влага, висяха тежко над сивите скали. Ниската мъгла се стелеше на талази и видимостта се колебаеше от малка до никаква. Но всяко зло за добро: гледката надолу към бездънните пропасти, които често се откриваха от неутъпканата и хлъзгава пътека, беше главозамайваща и плашеща.