Когато поривите на ледения вятър започнаха да хвърлят в очите им талази мокър сняг, Ричард придърпа наметалото си и закри лице от снежните удари. Напуснали щита на гората, докато пълзяха по несигурния сипей, те бяха принудени да ходят приведени не само заради стръмния наклон, но и заради вятъра. Ричард изви рамо напред, за да предпази лицето си от леденостуденото жило на снега. Навяваше толкова силно, че върху едната страна на пелерината му се образува крехка ледена кора.
Вятърът виеше из прохода толкова силно, че беше почти невъзможно да говорят. Височината и изтощението ги разделиха и те трудно можеха да поддържат разговор. Дори и дишането изискваше много усилия, а само по лицето на Кара той разбираше, че на нея и се повдига от височината не по-малко, отколкото на него.
Ричард не беше и в настроение за приказки. Вече от дни говореше с Кара, но не усещаше никакъв напредък. Тя от своя страна изглеждаше също толкова отчаяна от въпросите му, колкото той — от нейните отговори. Ричард знаеше, че въпросите му и се струват нелепи — такива му се струваха и нейните отговори. Несъответствията и пропуските в спомените на Кара отначало само го разочароваха и объркваха, но вече бяха започнали да го вбесяват. На няколко пъти дори си наложи да прехапе език и да си напомни, че тя не го прави нарочно. Знаеше, че ако Кара наистина мислеше нещата, които знаеше, че той иска да чуе, с удоволствие би му ги казала. Знаеше също, че дори тя да го излъже, това няма да му помогне да намери Калан. Трябваше му истината и точно затова отиваше при Шота.
Ричард педантично бе изложил пред нея дълъг списък с епизоди, в които Кара бе участвала заедно с него и Калан. Морещицата обаче помнеше събитията, които я бяха впечатлили по важни за нея причини и които нямаха почти нищо общо с реалността. Доста често, както например събитията около пътуването им до Храма на ветровете, Кара просто не си спомняше ключови моменти от събитията, свързани с Калан. Друг път помнеше нещата по съвсем различен начин от случилото се в действителност.
Поне от онази действителност, която бе истинска за Ричард. Понякога идваха онези часове на отчаяние, когато изпадаше в жалък страх, че по някаква причина сбърканият е той, а не другите. Според Кара неговите спомени бяха пълни с неща, които никога не са се случвали. Въпреки че тя никога не отстояваше мнението си прекалено упорито, колкото повече и говореше той, толкова повече тя се убеждаваше, че фантазиите му за някаква въображаема съпруга растат в ума му като гъби на дъжд.
Ясните спомени за събитията и за тяхната логична връзка винаги връщаха Ричард към твърдото убеждение, че Калан е истинска.
Спомените на Кара за някои случки бяха напълно ясни, но различни от неговите, а за други неща паметта и бе влудяващо замъглена. Фактът, че неговият разказ за едно събитие се различава от нейните спомени, я караше все по-убедено да мисли, че неговата заблуда е по-дълбока, отколкото е осъзнавала или се е страхувала. Макар че това очевидно я натъжаваше, той не преставаше да я тормози.
Кара бе единствената присъстваща Морещица на сватбата му с Калан. Ричард знаеше, че това събитие би трябвало да е било важно за Кара по много причини, но въпреки това тя си спомняше само как е отишла с него до селото на Калните. Но защо са били там, ако не за сватбата? Кара отвръщаше, че не си спомня защо той е отишъл, но е убедена, че е имал основателни причини, а тя била с него, защото е длъжна да го придружава и защитава, без непрестанно да разпитва за мотивите му. На Ричард му идваше да си оскубе косите.
Кара не помнеше и как те тримата — тя, Калан и Ричард бяха пътували заедно към мястото на сватбата с Плъзгата. Тогава Кара не бе особено очарована от перспективата да се спусне в кладенеца на Плъзгата и да диша в субстанция, подобна на жив живак. А сега не помнеше нищо за това как Калан и помогна да преодолее страха си от пътуването посредством това магическо създание. Кара си спомняше Зед в селото на Калните, както и кратката поява на Шота, но не и как вещицата поднесе на Калан гердана като сватбен подарък и в знак на примирие. Помнеше само как Шота поздрави Ричард, задето спря чумата, като отиде в Храма на ветровете.
Когато Ричард разпитваше Кара за магьосника Марлин, убиеца, който им бе изпратен от Джаганг, тя ясно помнеше как той дойде да убие Ричард, но не и случките, в които бе участвала Калан. Когато я попита как според нея той изобщо е успял да стигне до Храма на ветровете или как се е излекувал от чумата, ако не с помощта на Калан, Кара само вдигна рамене и отвърна: „Господарю Рал, ти си магьосникът, ти ги разбираш тези неща — аз не. Съжалявам, но не мога да ти обясня как постигна тези изумителни работи с дарбата си. Само си спомням, че направи, каквото трябваше, за да се оправи всичко. И щом се оправи, значи съм права. Също така не мога да ти кажа как ме излекува, знам само, че използва дарбата си и ето, сега съм жива. Ти си магия срещу магия, както и би трябвало. Не си спомням тази жена да е била част от всичко това. Заради теб ми се иска да си я спомнях, но уви.“ Кара си спомняше различно или изобщо беше забравила всяка случка с присъствието, на Калан. За всяко от тези събития тя имаше обяснение с алтернативна версия или когато това беше невъзможно, просто не си спомняше за какво става въпрос. Ричард намираше хиляди дребни несъответствия във версиите и които не се връзваха или нямаха смисъл, но за Кара спомените и изглеждаха не само прости и ясни, но и последователни.