Да се каже, че Ричард се ядосваше при напразните си опити да убеди Кара в действителното съществуване на Калан, би означавало да се докосне само повърхността на дълбокото му отчаяние.
Тъй като беше безсмислено да продължава да и обръща внимание на важни събития, за да я накара да си спомни едно или друго нещо — това никога не помагаше, — Ричард постепенно изостави усилията си да върне Кара към действителността. Тя просто не си спомняше Калан. Явно нейното съзнание бе зараснало над раните от липсващите парченца реалност.
Ричард разбираше, че вероятно имаше истинска рационална причина, може би някаква магия или нещо друго, което променяше паметта и а и паметта на всички останали. Вече бе започнал да се примирява, че нещата просто са такива, каквито са, следователно няма смисъл да се опитва да ги промени и да прави опити да пробуди Кара.
По-лошото, съзнаваше Ричард, беше, че опитите да я накара да си спомни — всъщност да накара изобщо някого да си спомни — всъщност опасно го разсейваха от усилието да върне Калан.
Погледна назад, за да се увери, че Кара го следва по стръмния склон. В скалистите планини, обградили Агаден, човек можеше да стъпи накриво на някоя канара и да падне. Сипеят се мержелееше под пресния сняг — постоянно подсещане, че човек може лесно да се подхлъзне и да се озове в пропастта.
Ричард не искаше да рискува двамата с Кара да се изгубят заради лошата видимост. Разделят ли се, ревът на вятъра би им попречил да чуят виковете си, а следите им веднага биха потънали под снежните навявания. Когато видя, че Кара върви плътно зад него, той се обърна напред, за да пробива път през талазите вятър.
Докато отново и отново прехвърляше едни и същи мисли през главата си, внезапно се сети, че с постоянните си опити да изнамери някоя случка, която Кара или останалите би трябвало със сигурност да помнят, всъщност съсредоточаваше мислите и усилията си на самия проблем, а не на решаването му. Някога Зед непрекъснато му повтаряше да не изпуска от очи целта, да мисли за решението, не за проблема.
Ричард си обеща, че ще се съсредоточи единствено върху проблема и ще избягва разсейващите последици от изчезването на Калан. Кара, Ничи и Виктор винаги успяваха да намерят обяснение за несъответствията. Никой от тримата не помнеше събития, които Ричард беше убеден, че са станали. Като дълбаеше в подробностите от живота си с Калан и непрекъснато тормозеше хората как са могли да забравят едно или друго нещо, той все по-сигурно губеше от поглед решението, а с него животът на Калан също му се изплъзваше все по-надалеч.
Трябваше да овладее чувствата си, да спре да се измъчва от проблема и да се концентрира върху решаването му.
Но не беше никак лесно да загърби чувствата си. Все едно да си наложи да забрави Калан, макар че я издирва. Паметта играеше главна роля в общия им живот. Срещата с Шота всъщност имаше за цел да му опресни спомените. За пръв път видя вещицата, когато Калан го доведе при нея, за да я помолят за помощ при намирането на последната липсваща кутия на Орден, след като Мрачният Рал задейства кутиите.
Калан бе тясно свързана с живота на Ричард по много начини. В известен смисъл той я познаваше, в качеството и на Изповедник, още от момче — дълго преди онзи ден в Еленовата гора, когато я срещна лично.
Беше дете, когато Джордж Сайфър, човекът, който го отгледа и когото по онова време Ричард мислеше за свой баща, му каза, че е спасил една свещена книга от страшна участ и я е донесъл в Западната земя. По думите на баща му, докато тази книга съществува, всички са в голяма опасност. Той обаче не бил в състояние да унищожи знанието, събрано в нея. Единственият начин да елиминира риска книгата да попадне в лоши ръце, но все пак да спаси съдържащото се в нея познание, беше да предаде книгата на нечия памет, преди да я изгори. Той възложи тежката задача по наизустяването на книгата именно на Ричард.