Вятърът навяваше все повече сняг, който засипваше пътечката. Ричард бързаше да я преминат и да слязат в ниското. Напредваха, но времето прогресивно се разваляше и единственият начин, по който можеха да разпознаят пътеката, беше по контурите на релефа. Снегът следваше леките извивки на склона, който се спускаше вляво от тях, и се изравняваше в нещо като коловоз там, където минаваше пътечката. После вдясно отново образуваше издутина, защото се натрупваше върху миналогодишния сняг на шапката. Докато двамата си пробиваха път през наветия до глезените им сняг, Ричард погледна назад.
— Стигнахме най-високото място. Скоро ще тръгнем надолу и ще стане по-топло.
— Искаш да кажеш, че преди да се стоплим, ще се върнем на дъжда — изръмжа Кара. — Това се опитваш да ми кажеш.
Ричард разбираше недоволството и, но не можеше да я зарадва с обещание за скорошна промяна.
— Да, така си е — каза той.
Внезапно нещо малко и черничко се плъзна иззад снежната пелена. В мига, в който той го мярна, но преди да успее да реагира, онова го блъсна ниско в глезените и Ричард изгуби почва под краката си.
Трийсет и осма глава
ЗЕМЯТА ПРЕЛЕТЯ СВЕТКАВИЧНО пред лицето на Ричард, краката му се стрелнаха рязко нагоре, после изведнъж всичко стана бяло. За миг изгуби ориентация, не можеше да определи къде е горе и къде — долу.
После се стовари на земята с цялата си тежест и започна да се търкаля по склона. Снегът не омекоти особено падането. Дробовете му останаха без въздух. Докато се търкаляше с шеметна скорост, мярваше хаотични късчета земя. Всичко се въртеше бясно. Ричард не успяваше да овладее падането по склона, който се оказа изключително стръмен.
Всичко стана толкова неочаквано и светкавично, че не му остана време да се подготви за падането. В този момент липсата на внимание не беше добро извинение и не го успокояваше. Отскочи от някаква издатина и се просна по лице. При удара остана без дъх, но щом напрегна сили, за да възстанови дишането си, вместо въздух нагълта шепа леден сняг.
При набраната инерция по стръмния склон нямаше какво да го спре и той започна да се пързаля с нарастваща скорост. Тъй като летеше с главата напред, му беше още по-трудно да предприеме някакви ефективни действия. В отчаян опит да спре или поне да намали скоростта на падане Ричард разпери ръце встрани. Опита се да забие крайници в снега и така да убие скоростта, но снегът тръгна да се свлича заедно с него.
С периферното си зрение мярна сянка, която прелетя край него. Над свистенето на вятъра се извисиха пронизителни яростни писъци. Върху гърба му се стовари нещо тежко. Той заби пръстите на ръцете си и върховете на обувките си още по-надълбоко в сипея под снега в пореден опит да забави шеметното пързаляме. Забил глава в снежния улей, издълбан от тялото му при свличането, той виждаше наоколо си само белота.
Тъмният силует пак излетя от снежната вихрушка. За втори път нещо тежко се блъсна в него, само че този път му се стори доста по-твърдо и ударът попадна точно в бъбреците му и някак изотдолу, като че ли нападателят искаше да увеличи и бездруго главозамайващата скорост на падане. Ричард изкрещя от изненада и болка. В мига, в който тялото му се сгърчи и извъртя на дясната страна като реакция на удара, до ушите му достигна характерният металически звън, който Мечът на истината издаваше при изваждането от ножницата.
Докато продължаваше да се свлича по склона, Ричард се извъртя и посегна към меча си, който се беше откъснал от него. Знаеше, че ако ръката му докосне наточеното острие, има огромна вероятност да бъде разсечена на две, затова се постара да напипа ефеса или поне да стигне до предпазителя под него. Но закъсня. Нападателят заби пети в снега, за да се спре, а Ричард изхвърча напред.
Въртеливото движение, което направи, докато се опитваше да напипа меча си, съвсем наруши равновесието му. Както подскачаше по неравния терен, рязко се преметна и полетя с главата надолу.
Докато се прехвърляше, разпери ръце и крака, за да омекоти удара, доколкото е възможно, но в същия миг гърбът му се стовари върху камък, скрит под снега. Въздухът за пореден път напусна дробовете му, но този път болката беше още по-ужасна.
Сблъсъкът бе неимоверно силен и го изстреля обратно нагоре.
Намери се във въздуха и по тялото му пропълзя смътен ужас. С неистови усилия протегна ръка и напипа стърчащия камък, в който се бе ударил. Сграбчи го с всичките си сили, докато краката му се вееха отзад като камшик.