Продължи да стиска камъка като че от това зависи животът му. Остана така вкопчен, докато се поокопити и си поеме въздух. Поне успя да сложи край на стремителното си падане. По главата и ръцете му се посипаха снежинки и снежни парцали, завихрени от падането.
Внимателно залюля крака, опитвайки се да се закрепи на нещо, да намери опора. Напипа само въздух. Продължи да се люлее безпомощно — живо махало, захванато за бучка леденостудена скала.
Огледа се през рамо и видя под себе си снежна вихрушка и мрачни облаци. През мимолетна пролука между тях мярна скали и дървета, скътани някъде далеч в ниското.
Над главата си забеляза разкрачена нисичка тъмна фигура с дълги ръце, побледняла глава и сивкава кожа. Изпъкнали жълти очи, сякаш два фенера, прорязваха синкавото сияние на завихрения сняг и се взираха в него. Безкръвните устни се разтеглиха в усмивка, която разкри остри зъби.
Беше другарят на Шота, Самюъл.
Стискаше меча на Ричард с едната си ръка и изглеждаше повече от доволен. Беше с тъмнокафяво наметало, което плющеше на вятъра като победно знаме. Отдръпна се малко, в очакване да види как Ричард пада от скалата.
Пръстите на Ричард се изплъзваха. Опита се да прегърне с цели ръце изпъкналия камък или поне да се захване малко по-добре. Безуспешно. Но знаеше, че ако успее да се придърпа нагоре, Самюъл няма да се поколебае да използва меча, за да му помогне да полети в пропастта.
Висящ над пропаст, дълбока поне триста метра, Ричард се намираше в доста несигурна и уязвима позиция. Направо не можеше да повярва, че Самюъл го изигра по подобен начин и успя да му измъкне меча. Ричард огледа оловносивите ивици мъгла, които се стелеха в снежната вихрушка, но никъде не видя Кара.
— Самюъл! — опита се да надвика вятъра. — Върни ми меча!
Веднага осъзна колко нелепо прозвуча тази заповед.
— Моят меч! — изсъска Самюъл.
— Как мислиш, какво ще каже Шота?
Безкръвните устни се разтеглиха в нагла усмивка.
— Господарката не тук.
От мъглявината зад Самюъл изплува тъмна сянка. Беше Кара, с развяно от вятъра наметало, което и придаваше вид на отмъстителен зъл дух. Ричард предположи, че е проследила дирята в снега. Заради свирепия вой на вятъра и поради факта, че бе насочил цялото си внимание към затруднението, в което се намираше Ричард, Самюъл не забеляза изникналата зад гърба му Кара.
Един бърз поглед бе достатъчен на Морещицата, за да види в ръката на дребния изрод Меча на истината и да мерне Господаря Рал увиснал над зловеща пропаст. От досегашните си контакти със Самюъл Ричард бе имал възможност да се убеди, че всички действия и цялото внимание на това същество се ръководят от емоциите, които в даден момент преобладават у него — тялото му просто следваше чувствата. Погълнат от блаженството да види обекта на яростната си омраза на върха на меча, който Самюъл някога бе носил и който цял живот лелееше, той бе твърде зает да предвкусва триумфа си, за да забележи изникналата зад гърба му Морещица.
Без да каже нито дума, Кара просто заби Агиела си в тила на Самюъл.
Онзи нададе ужасен вик и изпусна меча. Ръцете му инстинктивно се притиснаха към тила, не можеше да разбере какво го е сполетяло и болката го влудяваше. Продължи да пищи и да се мята в снега като риба на сухо. Ричард знаеше, че болката от притискането на Агиела точно на това място може да се сравни единствено с удар на мълния.
Изражението на лицето на Кара, надвесена над жертвата си, му бе до болка познато. Морещицата възнамеряваше да използва Агиела си отново, за да довърши нещастника.
На Ричард изобщо не му пукаше дали Кара ще умъртви безполезния другар на вещицата, но в момента го чакаха по-важни и належащи дела.
— Кара! Вися от ръба на скалата! Не мога повече! Изпускам се!
Тя побърза да издърпа меча от ръката на Самюъл и без да губи повече време, се спусна да помогне на Ричард. Заби острието дълбоко в снега, застопори крака в камъка и се протегна да хване Ричард. В последния момент.
Благодарение на нея той успя да се закрепи по-добре. С нейна помощ, въпреки невъзможното положение, в което се намираше, постепенно успя да прегърне камъка с цяла ръка. А след като се почувства по-стабилен, най-сетне преметна крак и се закачи на твърда почва. Кара го сграбчи за колана и му помогна да се издърпа нагоре. Напрегнал последни сили, той продължи да напредва сантиметър след сантиметър, докато успя да прехвърли хлъзгавия камък.
Строполи се на една страна, задъхан, като поглъщаше жадно и на големи глътки разредения въздух.
— Благодаря — успя да пророни.