Кара хвърли поглед през рамо към Самюъл. Ричард бързо дойде на себе си и се изправи на крака. А щом стъпи на ръба на скалата, побърза да извади меча си от мястото, където го бе забила Кара.
Направо не можеше да повярва, че Самюъл успя да го изиграе по такъв начин. Откакто двамата с Кара напуснаха бивака си сутринта, той очакваше Самюъл да изскочи отнякъде. Беше наясно, че колкото и да е подготвен за евентуално нападение, не може да го предвиди във всеки един момент — също както бе невъзможно да избегне и всички стрели онази сутрин, когато изчезна Калан.
Изтри снега от лицето си. Безразборното падане, внезапният плонж и висенето от ръба на скалата го бяха оставили без сили, но преди всичко бяха събудили в душата му ярост и бяс.
Самюъл, който продължаваше да лежи в снега, да се мята и гърчи, ломотеше нещо, което Ричард не успя да разбере, понеже воят на вятъра го заглушаваше.
Щом Самюъл забеляза, че Ричард го наблюдава, се надигна, но болката явно още не се бе уталожила. Въпреки всичко жълтите му очички фиксираха обекта на неистово желание.
— Мой! Дай! Дай моя меч!
Ричард насочи острието към отвратителното човече. Видял върха на острието да се приближава към главата му, Самюъл изгуби всичкия си кураж и отстъпи назад.
— Моля — изскимтя след малко, протегнал ръчички, за да умилостиви яростта на Ричард, — не убиваш мен!
— Какво правиш тук?
— Господарката изпратила.
— Шота те е изпратила да ме убиеш, така ли? — подигра му се Ричард. Искаше да накара Самюъл да си признае истинската причина, довела го тук.
— Не, не да убия.
— Значи това сам си си го наумил.
Самюъл не отговори.
— Тогава защо? — продължи да упорства Ричард. — Защо те изпраща Шота?
Самюъл се обърна към Кара, която направи крачка към него. Той изсъска насреща и, оголвайки острите си зъби. Без изобщо да се впечатли, Кара просто му показа Агиела си. Очите му се ококориха, изпълнени с ужас.
— Самюъл! — изкрещя Ричард.
Жълтите очи се втренчиха обратно в Ричард, преизпълнени с омраза.
— Защо те изпраща Шота?
— Господарка… — изскимтя пак той и заби изпълнен с копнеж взор по посока на Агаден. — Изпраща другар…
— Защо!
Ричард извика и пристъпи застрашително напред, при което Самюъл подскочи от страх.
Без да изпуска от поглед и двамата, насочи дългия си пръст към Кара.
— Господарка каза да доведеш красивата дама.
Това беше изненада — по две причини. Първо, защото Самюъл винаги бе наричал Калан „красивата дама“. Второ, Ричард трудно би повярвал, че Шота ще изяви желание Кара да влезе в пределите на нейното имение. Тук имаше нещо притеснително.
— Защо тя иска красивата дама да дойде с мен?
— Не знам. — Безкръвните устни на Самюъл се разтеглиха в усмивка. — Сигурно да я убие.
Кара размаха Агиела си пред очите му.
— Само да опита, и може да получи повече, отколкото се падна на теб. Да не взема да я преваря!
Самюъл изпищя от ужас, очите му се облещиха още повече.
— Не! Не убиваш господарка!
— Не сме дошли с лоши намерения при Шота — увери го Ричард. — Но ще се защитаваме.
Самюъл опря кокалчетата на ръцете си в земята и се наведе към Ричард.
— Ще видим — изръмжа той презрително, — ще видим какво ще ти направи господарка, Търсачо.
Преди Ричард да успее да му отговори, Самюъл се стрелна нагоре и изчезна сред вихрушката. Беше невероятно енергичен и чевръст.
Кара понечи да го погне, но Ричард я спря с ръка.
— Не съм в настроение да играя на гоненица с него. Освен това е малко вероятно да го стигнем. Познава пътеката, а ние сме тук за пръв път. Не можем да вървим по следите му с неговата бързина. Освен това сигурно се връща при Шота, а ние и бездруго отиваме там. Няма смисъл да прахосваме сили и енергия, като накрая така или иначе ще го хванем.
— Трябваше да ме оставиш да го убия.
Ричард тръгна нагоре по пътеката.
— Щях да те оставя, но не мога да летя.
— Сигурно — въздъхна накрая тя. — Добре ли си?
Той кимна и пъхна меча си в ножницата, с което гневът в сърцето му угасна.
— Благодарение на теб.
Кара му се усмихна самодоволно.
— Непрекъснато ти повтарям, че без мене си за никъде. — Огледа сиво синкавия здрач. — Ами ако се пробва пак?
— По принцип Самюъл е доста страхлив. Напада само тогава, когато си мисли, че обектът му е безпомощен. Доколкото го познавам, не се отличава с някакви особени качества и способности.
— Тогава защо вещицата го държи при себе си?
— Знам ли. Може да е добър подлизурко, а тя да обича да и се мазнят. Или пък му позволява да и се мотае в краката, за да и е подръка за разни поръчки. А може би Самюъл е единственият, който доброволно би станал неин другар. Повечето хора се страхуват до смърт от Шота и доколкото знам, никой не смее да припари до пределите на имението и. Макар че Калан ми е казвала, че вещиците просто не могат да не омагьосват хората — просто им е в кръвта. А дори да не беше така, сама по себе си Шота е доста изкусителна, така че предполагам, че ако наистина искаше да има някой смислен човек край себе си, едва ли щеше да и е проблем да си го избере.