А сега, след като се отървахме от него, наистина се съмнявам, че ще събере кураж да ни нападне втори път. Ще предпочете да отнесе съобщението на Шота. Ние го изплашихме, причинихме му болка, затова вероятно бърза да се прибере на сигурно място край нея. Освен това се надява покровителката му да ни види сметката и би бил безкрайно щастлив да стане свидетел на това.
Кара се взря напрегнато във вихрушката, после продължи да драпа по стръмната пътека след Ричард.
— Как мислиш, защо Шота ще изпрати куриер, за да предаде желанието и да дойда с теб в Агаден? — попита след малко.
Ричард намери пътеката и тръгна по нея. Видя отпечатъците на Самюъл, които обилният снеговалеж бе започнал да запълва почти веднага.
— Не знам. Това наистина ме обърка.
— И защо Самюъл си мисли, че мечът ти му принадлежи?
Ричард въздъхна дълбоко и продължително.
— Преди да дойде при мен, мечът е принадлежал на Самюъл. Той е бил предишният Търсач — макар и не легитимно избран. Нямам представа как се е сдобил с Меча на истината. Зед дошъл в Агаден и си го прибрал. Самюъл е убеден, че мечът все още му принадлежи.
— Той е бил Търсачът! — възкликна невярващо Кара.
— Но не е притежавал нито магията, нито качествата, нито темперамента, които Мечът на истината изисква от един истински Търсач — изгледа я многозначително Ричард. — Тъй като не е успял да овладее силата на меча, тя го е превърнала в онова, което виждаш днес.
Трийсет и девета глава
РИЧАРД ОБЪРСА ПОТТА и капчиците дъжд от челото си. Тресавището тънеше в сумрак, до който рядко проникваше пряка слънчева светлина. Но дори при това положение влагата и жегата бяха убийствени. След снежната буря, с която се сблъскаха в планинския проход, Ричард а-ха да се зарадва на топлината — поне я прие доста по-ентусиазирано, отколкото в друг случай. Кара не се оплакваше, но тя по принцип нямаше навика да мрънка. Фактът, че е близо до Ричард, я задоволяваше напълно, макар че при всяка негова постъпка, която и се стореше рискована, настроението и се разваляше, което обясняваше раздразнението и от факта, че бяха тръгнали да се срещнат с Шота.
Тук-там в калта и меката горска почва Ричард мярваше пресни следи, оставени от Самюъл. За него беше очевидно, че другарят на Шота е нямал търпение да се върне при покровителката си и е бързал презглава по пътеката. Кара също забеляза следите. Ричард остана приятно изненадан, когато тя му обърна внимание на тях. От деня на изчезването на Калан и след като Ричард показа на Кара, Ничи и Виктор колко информация се крие в следите, оставени от когото и да било, Морещицата явно бе станала по-наблюдателна.
Макар по отпечатъците на Самюъл да бе видно, че е бързал и вероятността да ги нападне втори път да бе минимална, Ричард и Кара си държаха очите на четири, готови да реагират веднага, ако той или нещо друго ги издебне от сенките. В крайна сметка това тресавище имаше за цел именно да държи неканените гости далеч от дома на вещицата. Ричард нямаше точна представа какво ли се спотайва под прикритието на листата и сенките, но знаеше, че никой в Средната земя, включително магьосниците, не приближава храма на Шота, без да има сериозна причина да го прави.
Вече не валеше, но беше толкова мъгливо и влажно, че все едно дъждът продължаваше да се сипе. Короните на дърветата поемаха мъглата и пръските и ги стоварваха на земята на бавни, тромави капки. Тежестта им разклащаше широки листа на края на длъгнести клони, които стърчаха от гъсталака, и увивни растения, които пристягаха клоните на дърветата и цялата гора като че постоянно се люлееше и поклащаше в неподвижния въздух.
Дърветата в тресавището растяха уродливи и възлести, сякаш подложени на мъчения от разнообразните увивни растения и тежките мъхени завеси, които висяха от обвитите в мъгла клони. По кората на дърветата имаше петна от грапави лишеи, другаде сълзеше черна тиня. Тук-там в далечината Ричард мярваше по някоя птица, изпъчена на висок клон, вперила зорък поглед в натрапниците.
Дълбоко в скута на планината се бяха притаили тъмни и вонящи блата, над които се стелеха гъсти изпарения. По брега изплуваха парчета здраво вплетени едни в други корени, които се губеха в непрогледните дълбини. В блатистите води се спотайваха коварни обитатели, чиито движения нагъваха повърхността на лениви вълнички. От гъстите сенки на другия бряг дебнеха очи.