Докато Кара и Ричард бяха заети да разгонват облаците от насекоми, които жужаха навсякъде около тях, джунглата се огласяше от хаотичните крясъци на птици. Сегиз-тогиз се чуваха подвикванията и подсвиркванията и на други животни, притаени сред дърветата. В същото време неподвижната гъста растителност и потискащите жега и влага придаваха на мястото напрегната скованост. Ричард забеляза как Кара сбърчи нос, доловила натрапчива воня на разложено.
Пътеката през гъстата растителност приличаше на уголемяваш, се жив тунел. Ричард бе доволен, че не се налага да се отклоняват от нея и да навлизат в тресавището. Съвсем ясно си представяше острите зъби и нокти, застинали в търпеливо очакване и готови да се впият в случайно минаваща наблизо вечеря.
Щом излязоха в периферията на мрачното тресавище, Ричард спря сред гъстите сенки. Надзърна от сумрака на заплетените клони, пелените от мъх и здравите щипци на увивните растения и изпита усещането, че надзърта от прага на пещера към великолепието на хубав слънчев ден. Въпреки дъждеца и мъглата в блатото привечерното слънце бе успяло да пробие тук-там през облаците, за да излее върху далечната долина златисти струйки светлина, които блестяха като същински накити.
Околовръст тучната долина скалистите сиви стени на планините се въздигаха почти отвесно към тъмния ревер на облаците. Доколкото Ричард знаеше, единственият път към дома на Шота бе през тресавището. Долината бе застлана от мек зелен килим, осеян с диви цветя. По възвишенията се пъчеха, сякаш подредени на витрина, дъбове, кленове и брези, които растяха по-нагъсто покрай поточетата долу в ниското, а листата им блещукаха на меката светлина.
В тъмната гора, където стояха Ричард и Кара, все едно беше нощ, от която се виждаше светлият ден оттатък. Недалеч от растителността и шубраците, точно на ръба на тресавището, имаше скален перваз. През него се изливаха тонове вода, която се разделяше на вертикални колони, обвити в пръски и изпарения, забързани към кристалните езера и потоци в далечината. При падането си от такава височина колоните се сгромолясваха с грохот, но тук, горе, от него оставаше само далечно съскане. Щом Кара и Ричард се наведоха да погледнат през ръба, лицата им усетиха хладината на водните пръски.
Основната пътека свърши в скалата и Ричард поведе Кара по странична, доста по-тясна просека. Добре че предния път се постара да запомни точно къде да търси разклона — в противен случай сега трудно би го намерил. Пътеката лъкатушеше между огромни кръгли камъни, скътана под балдахин от бледозелени папрати. Увивни растения, мъх и храсталаци и осигуряваха допълнително прикритие.
Повървяха още малко по равното, после започнаха да слизат. Към долината водеха хиляди стъпала, изрязани в самата скала, виеха се зигзагообразно, спускаха се под надвиснали клони и стъпка по стъпка ги отвеждаха все по-надолу и по-надолу, следвайки естествения релеф на скалистата местност. Тук-там стъпалата се изравняваха в пътечка, която минаваше покрай изваяни от природата каменни колони, усукваше се в обратната посока и отново преливаше в стъпала, потънали под навес от листа и клони.
От тази част на склона се откриваше великолепна гледка към долината. Поточетата с планинска вода, които лъкатушеха между плавните възвишения, бяха самата прелест. Дърветата, на места групирани в малки горички, другаде кацнали като самотни кралски особи на върха на хълма, създаваха уют и спокойствие в душата на пътника.
В далечното сърце на долината, сред мек килим от величествени дървеса се гушеха приказни чертози, пред чиято красота дъхът секваше. В небето се врязваха изящни шпицове, над бездните между отделните кулички висяха дантелени мостове, около минаретата се виеха безкрайни спирали от стъпала. Всеки остър връх бе увенчан с разноцветни знаменца и флагове. Ако имаше великолепен дворец, който да изглежда женствен, то това бе този приказен палат. Място, напълно подходящо за жена като Шота.
С изключение на родната си Еленова гора и планините на запад, където бе отвел Калан, за да и помогне да се възстанови и където бяха прекарали едно вълшебно лято, Ричард не познаваше друго място, което би могло да съперничи по красота и великолепие на тази долина. Още преди да се срещне с Шота за пръв път, видял всичко това, той преосмисли мнението си за вещицата. Тогава, докато минаваше през тресавището, първата му мисъл беше, че да, тази мрачна обстановка напълно съответства на представата му за дом на една вещица. Когато малко по-късно разбра, че всъщност Шота живее в долината, а не сред зловещите блата, си помисли, че човек, който е избрал за свой дом такова спокойно и невероятно красиво място, непременно има и добри качества. Вярно, че при друг подобен случай, когато се сблъска с красотата на Народния дворец, построен от Мрачния Рал, убедеността му в тази негова теория като че се поразколеба.