Мечът на истината със сигурност му бе разкрил много от тънкостите на боя, бе му показал танца на смъртта, бе го научил как да се справя със ситуации, които изглеждаха напълно неразрешими. И макар да му бе помагал в осъществяването на най-ужасното от всички ужасни действия — извършването на убийство, в същото време му бе дал възможност да осъзнае силата на прошката. По този начин мечът го бе научил да разпознава най-важните ценности, които помагаха в разгръщането на самия живот. Така Ричард осъзна колко е наложително да опознае тези ценности и да знае как да ги полага в контекста им.
В определени отношения — например фактът, че наизустяването на „Книгата на преброените сенки“ оповести края на детството му — мечът му показа как да се почувства част от широкия свят, разкри мястото на Ричард в него. И в известен смисъл му донесе Калан. А именно Калан бе причината Ричард да пожелае да се види с Шота.
Затвори раницата си. Към униформата му на магьосник воин имаше и шапка, която също бе извезана със злато, но тъй като денят беше доста горещ, реши да не си я слага. Довърши тоалета си, като постави на китките си по една широка кожена лента със сребърни орнаменти и още от онези древни символи. Наред с многото си предназначения, тези накитници се използваха и за събуждане на Плъзгата от дълбокия и сън.
Когато Кара извика, че е готова, Ричард метна раницата на гърба си и се върна на пътеката. Едва сега осъзна истинската причина, поради която тя го бе помолила да спрат. Не беше само защото се нуждаеше от бърза баня.
Пред Ричард стоеше Морещица в червена кожена униформа.
Той хвърли многозначителен поглед на кървавочервената и дреха.
— Да не стане така, че Шота да съжалява, че те е поканила на гости.
Усмивката на Кара му показа категорично, че появи ли се проблем, тя е готова да го разреши.
— Нямам представа какви точно способности притежава Шота — продължи Ричард, щом тръгнаха, — но ми се струва, че днес трябва да пробваш нещо, което никога досега не си практикувала.
— А именно? — изгледа го изпод вежди Кара.
— Да внимаваш.
Четирийсета глава
РИЧАРД ОГЛЕДА ВНИМАТЕЛНО околните хълмове в търсене на каквито и да е признаци на опасност. Двамата с Кара навлизаха в китна горичка от брези и кленове на билото на плавно възвишение. Стройните високи стволове се разклоняваха в меки, възнасящи се арки и приличаха на масивни колони, които поддържаха тавана на гигантска зелена катедрала. Нежният бриз разнасяше уханието на диви цветя. Зад балдахина от потрепващи листа се мержелееха умопомрачителните кули на чертозите на Шота.
През листата се прокрадваха ивици златиста светлина, които танцуваха сред зелената трева. Между гладки кръгли камъни извираше поточе, което лъкатушеше на красиви завои. Камъчетата във водата бяха покрити със зелен мъх.
На висок камък край потока седеше жена в черна рокля и с гъста грива от руса коса. Беше се облегнала на едната си изящна ръка, докато бавно прокарваше другата през бистрата вода. От цялата и фигура струеше бляскава светлина. Сякаш дори въздухът наоколо сияеше.
Кара се надвеси към Ричард.
— Това Ничи ли е? — попита поверително.
— Де да беше.
— Сигурен ли си?
— Виждал съм Шота да прави този номер и преди — кимна той. — При първото ми посещение тук ме посрещна точно на същото място и ми се яви в образа на починалата ми майка.
— Доста жестоко от нейна страна.
— Тя твърдеше, че е подарък, проява на добра воля. Така съживявала за кратко скъп мой спомен.
— Тогава защо сега ти напомня Ничи? — изфуча скептично Кара.
Ричард я изгледа, но нямаше какво да и отговори.
Когато най-накрая стигнаха до камъка, жената се изправи елегантно и се обърна към него. Познатите сини очи намериха неговите.
— Ричард — каза жената, която приличаше на Ничи. Гласът и звучеше със същата копринена мекота. Изрязаното деколте на дантелената и рокля му се стори още по-щедро, отколкото си го спомняше. — Толкова се радвам да те видя пак. — Отпусна китки на раменете му и небрежно сключи пръсти на тила му. Въздухът около нея като че се беше сгъстил и тя изглеждаше някак мека, неестествена, забулена. — Преливам от щастие — додаде, сякаш задъхана от нега.
Дори самата Ничи да беше, пак не би звучала толкова като нея. Илюзията бе тъй убедителна, че Кара стоеше като гръмната, зяпнала широко. Ричард едва ли не изпита облекчение, че вижда Ничи.
Едва ли не.
— Дойдох да поговорим, Шота.
— Сладките приказки са за влюбените — отвърна тя и изящните и черти пропуснаха закачлива усмивка.
Зарови пръсти в косата на тила му и му се усмихна още по-топло и страстно. Очите и, също озарени от усмивката, изразяваха удоволствието и от срещата. В този момент тя изглеждаше по-доволна, по-щастлива и по-спокойна, отколкото Ничи изобщо някога е била. Освен това толкова много приличаше на нея, че Ричард с мъка си напомняше да не забравя, че пред него стои Шота. Ако не друго, то поне поведението и бе доста по-характерно за Шота, отколкото за Ничи. Ничи никога не би действала толкова директно. Да, пред него определено е Шота.