— Виж, Шота, нещо започна да ми писва Самюъл да прави опит след опит да ме убие, а ти все да твърдиш, че не е било по твоя заповед. Веднъж да ти повярва човек, но вече ти стана навик. Искрената ти изненада при всеки подобен случай започва да ми се струва не толкова искрена. Явно си разбрала, че е по-лесно да отричаш, и затова предпочиташ да действаш така.
— Грешиш, Ричард — отвърна с премерен тон Шота. Отпусна ръце и сключи длани отпред. — Ти носиш неговия меч, Самюъл е малко докачлив на тая тема. При положение, че мечът му бе отнет, а не се раздели с него по собствено желание, значи оръжието все още си е негово.
Ричард понечи да възрази, но се сети, че не е дошъл тука да разговарят на тази тема.
Шота вдигна поглед от земята. В очите и блестеше гняв.
— И как се осмеляваш да ми се оплакваш за нещо, което Самюъл прави без мое знание, след като съзнателно смущаваш спокойствието на дома ми със смъртна заплаха?
— Не те разбирам за какво говориш? — попита Ричард, изненадан от хода на разговора.
— Не се прави на глупак, Ричард, не ти отива. Преследва те дива и смъртоносна заплаха. Колцина вече загинаха, понеже имаха нещастието да се намират в близост до теб, когато звярът реши да те търси. Ами ако реши да те последва тук, за да те убие? Идваш при мен и по най-безцеремонен начин излагаш живота ми на опасност, без мое позволение само защото по някаква случайност си решил да искаш нещо от мен?
Мислиш ли, че е правилно да ме излагаш на смъртна опасност заради собствените си желания? Това, че си мислиш, че имам нещо, което би могло да ти бъде полезно, дава ли ти право да се разпореждаш с живота ми и да го излагаш на подобен риск?
— Разбира се, че не — преглътна Ричард. — Не бях гледал на нещата от този ъгъл.
Тя разпери ръце във въздуха.
— Ха, значи извинението ти е, че можеш да ме поставиш в опасност, понеже не си се бил замислил.
— Имам нужда от помощта ти.
— Имаш предвид, че си дошъл при мен като безпомощен просяк, дошъл си да молиш за съдействие, независимо че това ме излага на опасност, просто, защото ти трябва нещо си.
Ричард потърка челото си с пръст.
— Виж, не знам всички отговори, но мога да те уверя, че имам сериозни основания да смятам, че съм прав. Калан съществува и поради някаква причина е изчезнала.
— Както споменах, искаш нещо и не смятащ за необходимо да прецениш риска, на който излагаш всички около себе си.
Той направи крачка към нея.
— Не е вярно. Нима не разбираш? Ти не си спомняш Калан. Никой освен мен не си я спомня. Помисли, Шота, приеми, че може да съм прав. Какво би означавал този факт?
— Би ли се изразил по-ясно? — Изглеждаше озадачена.
— Ако съм прав, това би означавало, че нещо на света тотално се е объркало и затова всички, включително и ти, са забравили Калан. Тя е била изтрита от съзнанието ти. Но нещата са още по-сериозни. Не само Калан липсва от съзнанието на хората. Липсва и всичко, което ти или който и да е друг са правили с нея. Някои от тези липсващи парчета са най-обикновени неща, но други могат да се окажат от жизненоважно значение.
Ти не помниш заплахата си да ме убиеш, ако кракът ми отново стъпи на твоя територия. Което означава, че когато си го казала, тази заплаха по някакъв начин е била свързана с Калан. Тя е допринесла за решението ти да отправиш подобна заплаха. Сега, понеже не си спомнящ Калан, си забравила и отправената срещу мен заплаха.
Ами ако има нещо важно, което си забравила поради същата причина? Поради факта, че си забравила Калан, ти си изгубила част от нещата, които си правила през живота си — някои от решенията, които си вземала. Колко ли други неща от онова, което си преживяла заедно с Калан, вече са заличени и ти нямаш никакъв спомен, че някога са се случили? Колко ли са важни тези липсващи парчета? Каква част от живота ти е променена поради факта, че не помниш промяната в начина ти на мислене, настъпил поради нейното влияние върху теб?
Шота, нима не осъзнаваш колко колосален е този проблем? Можеш ли да си представиш, че той би могъл да промени възприятията на хората въобще? Ако всеки е забравил по какъв начин Калан е променила лично неговия живот, значи хората живеят, без да се възползват от положителните промени в мисленето им.
Ричард вървеше напред-назад, вдигнал едната си ръка на хълбока, докато с другата жестикулираше енергично.
— Сети се за някой твой познат — обърна се след малко към Шота и я погледна в очите. — Да речем, за майка си. А сега се опитай да си представиш какво би загубила, ако пропаднат всичките ти спомени, свързани с нея, всичко, на което тя те е научила, всяко решение, във вземането, на което има пръст и тя — било то пряко или косвено.