— Нямах това предвид…
— Ами тогава остани.
— За колко време?
Пръстите и се впиха в плътта му, сякаш отговорът я плашеше, сякаш се страхуваше от реакцията на Ричард, но в същото време бе непоклатима в мнението си.
— Завинаги.
Ричард преглътна. Почувства се така, сякаш е вървял по тънък лед, без изобщо да го осъзнава, а изведнъж откриваше, че брегът се е отдалечил невъзможно. Знаеше, че ако даде грешния отговор, ще си сложи главата в торбата. Усети неясен гъдел по кожата си, сякаш чезнещият ден най-внезапно се бе изпълнил с напрежение и тревожност.
В този момент не беше сигурен дали не предпочита да се изправи срещу звяра, вместо да се бори с погледа на Шота.
Той разпери ръце в безпомощен жест, с който сякаш я молеше да го разбере.
— Как бих могъл да остана тук, Шота? Знаещ, че толкова хора разчитат на мен, имат нужда от помощта ми. Ти сама го каза.
— Ти не си роб на другите хора, окован от тяхната нужда. Животът си е твой, Ричард. Остани и ще живееш.
Кара, по-подозрителна от всякога, вдигна пръст към гърдите си.
— Ами аз?
— Една жена тук стига — отвърна Шота, без изобщо да я погледне, без да свали очи от Ричард.
Кара я стрелна с очи, после погледна Ричард, видя ги как се гледат, но после явно си спомни съвета на Ричард, застана нащрек и си замълча.
— Остани — прошепна сластно Шота.
Ричард видя в очите и една оголена уязвимост, сякаш цялото и същество бе раздирано от желание. Подобна откритост в погледа и той съзираше за пръв път. С крайчеца на окото си забеляза как Самюъл се е втренчил в него и не помръдва.
Посочи другаря на Шота с глава.
— Ами той?
Въпросът му не я притесни, явно го бе очаквала.
— Един Търсач тук стига.
— Шота…
— Остани, Ричард — повтори тя, прекъсвайки го, преди той да е отклонил предложението и, преди да е прекрачил чертата, която до този момент не бе осъзнал, че съществува.
Беше едновременно предложение и ултиматум.
— Ами звярът кръвопиец? Сама каза, че той е непознаваем. Откъде знаеш, че ако остана, ще сме в безопасност? При първото нападение на това чудовище загинаха доста хора, които се намираха близо до мен.
Шота повдигна брадичка.
— Познавам се добре — познавам способностите си, наред с това и пределите им. Вярвам, че тук, в тази долина, мога да те опазя в безопасност. Не мога да съм сто процента сигурна, но искрено вярвам, че е така. Знам още, че тръгнеш ли си оттук, ще си напълно беззащитен. Това е единственият ти шанс.
Ричард разбра, че в последното изречение крие доста по-дълбок смисъл.
— Остани, Ричард… моля те. Остани при мен!
— Завинаги.
Очите и плувнаха в сълзи.
— Да, завинаги. Моля те! Остани. Ще се грижа за теб — завинаги. Ще се погрижа никога да не съжаляваш за избора си, външният свят никога да не ти липсва. Моля те.
Това не беше Шота вещицата. Беше просто жената Шота, която отчаяно му се разкриваше по начин, по който никога не си бе позволявала, предлагаше му незащитеното си сърце, рискуваше. Оголената самота, която видя в душата и, го потресе. Позна чувството, защото самият той бе раздиран от неистовата му сила.
Ричард преглътна и направи още една крачка напред върху тънкия лед.
— Шота, това е най-милото нещо, което някога си ми казвала. Да разбера, че ме уважаваш достатъчно, че да ми предложиш подобно нещо, означава за мен повече, отколкото можеш да си представиш. Аз лично изпитвам дълбоко чувство на уважение към теб. Именно затова когато отчаяно се нуждаех от отговори, си помислих само и единствено за теб. Дълбоко оценявам твоето предложение…, но се боя, че не мога да го приема. Трябва да си вървя.
Изражението, което се появи на лицето и, изпълни Ричард с неимоверен хлад — все едно го бяха хвърлили в ледена вода.
Без да отрони нито дума повече, Шота се завъртя и понечи да тръгне.
Четирийсет и втора глава
РИЧАРД СПРЯ ШОТА ЗА РЪКАТА, за да не и позволи да се отдалечи. Не можеше да допусне всичко да приключи по такъв начин — поради ред причини.
— Шота, съжалявам… Но ти сама го каза — животът си е мой, за да го живея така, както реша. Ако ме смяташ… поне донякъде… за свой приятел, за човек, когото цениш, ще предпочетеш да живея живота си така, както аз избера, както смятам за уместно, а не както на теб ти се иска.
— Добре тогава. — Гърдите и се надигнаха. — Ти направи своя избор, Ричард. Върви си. Иди и доизживей остатъка от живота си.
— Дойдох при теб, защото се нуждая от помощта ти.
Тя се завъртя и застана с лице към него. В очите и той прочете категорично послание да я остави на мира. Маската на вещица бе сковала красивите и черти. На Ричард му се стори, че дори въздухът около фигурата и пращи.