— Значи си мислиш, че като ми заповядаш, автоматично получаваш правото да я получиш, така ли? — Присви очи. — Мислиш си, че понеже притежавам нещо, което според теб би ти било от полза, съм длъжна да ти го дам? Че имаш права над всяка част от живота ми, върху която ти се прииска да сложиш ръка? Мислиш си, че моят живот не принадлежи на мене, а съм длъжна да го поставя в твоя услуга? Мислиш си, че животът ми непременно трябва да ти е на разположение, за да се възползваш от него по удобен за теб начин? Че можеш да нахълташ в дома ми и да искаш, каквото ти скимне, а когато аз се осмеля да те помоля за нещо, се отдръпваш възмутен?
— Не съм се отдръпнал възмутен — прекъсна я той, като полагаше всички усилия да удържи тона си под контрол. — Оцених искреността на предложението ти. Разбирам прекрасно чувството на пустота, което обзема самотния човек. Но ако наистина си жената, за която те мисля, не би искала да живееш с човек, който не отвръща на чувствата ти. Ти заслужаваш да имаш до себе си мъж, който те обича. Съжалявам, Шота, но не мога да те лъжа и да те уверявам, че бих могъл да съм този мъж. Така само бих те наранил повече накрая. Не искам да те лъжа. Аз обичам друга.
И ако вече си го разбрала, би ли искала до себе си човек, който толкова лесно изневерява на любовта си и хоп, просто ей така се хвърля в прегръдките на друга жена? Според мен ти се нуждаеш от човек, който ти е равен, от истински партньор в живота, с когото да споделяш прелестите на живота. Не си човек, който би се зарадвал от компанията на милозливо и покорно кученце, вместо истински мъж. Мисля, че вече си се убедила, че първото не може да донесе истинска наслада и радост. Ако те е грижа поне малко за мен, ако ми отправи онова предложение, водена от искрени чувства, тогава — помогни ми.
Тя явно не бързаше да му отговори, затова той продължи:
— Шота, за мене е ценна всяка информация, която би могла да ми дадеш. Важно е. Толкова важно, колкото когато дойде да ме помолиш да запълня пролуката във воала. Не разполагам с нужните познания, за да разреша сегашния проблем. Ако се проваля, се опасявам, че всички ние ще загубим. Нямам време за игрички. Нуждая се от информацията, с която разполагаш.
— Как се осмеляваш да ми поставяш такива нагли ултиматуми? Вече ти казах, вече ти дадох отговора си. Животът си е мой, способностите са си мои. Ти нямаш права над тях.
Ричард притисна с палеца и средния пръст на едната си ръка двете си слепоочия, за да се опита да се успокои. Внезапно осъзна, че Шота може би е права.
Обърна и гръб и се отдалечи, за да обмисли ситуацията. Единственото, което знаеше, беше, че няма да си тръгне от дома и без да е чул всичко, което тя знае.
— Да разбирам ли, че знаеш нещо, което би ми било от полза в търсенето на истината?
— Знам много неща, свързани с различни области на истината.
— Но знаеш и нещо, което ми е нужно, за да открия истината за въпроса, който ме доведе при теб.
— Да.
Знаеше си! Без да се обръща с лице към нея, той изрече тихо:
— Назови цената си.
— Няма да искаш да заплатиш такава цена.
Ричард се обърна към нея. Тя го наблюдаваше с толкова пронизителен поглед, че той се почувства прозрачен. Нямаше да мръдне оттук, докато не разбере всичко, което знае Шота. Залогът беше животът на Калан.
— Назови цената си.
— Мечът на истината.
Светът се закова на място.
— Моля?
— Ти попита каква е цената, за да ти кажа онова, което знам. И тя е Мечът на истината.
Той стоеше като вцепенен.
— Сигурно се шегуваш.
— Ни най-малко — отвърна тя и ъгълчетата на устните и леко се вгънаха.
С периферното си зрение Ричард забеляза как Самюъл, скрит сред дърветата, се беше изправил и наблюдаваше сцената най-внимателно.
— За какво ти е мечът?
— Ти ме попита за цената, аз ти я казах. Това, което възнамерявам да правя, след като я получа, не те засяга.
Ричард усети как по раменете му пропълзяват ледени струйки пот.
— Шота…
Имаше чувството, че не може нито да помръдне, нито да си отвори устата, за да каже нещо. Този неин отговор му се стовари изневиделица.
Шота му обърна гръб и понечи да се отдалечи.
— Довиждане, Ричард. Беше удоволствие да те познавам. Не се връщай повече.
— Чакай!
Тя спря и го погледна през рамо, огненочервената и коса пламтеше, окъпана в лъч златиста светлина.
— Да или не, Ричард. Дадох ти достатъчно от себе си, а не получих нищо в замяна. Повече няма да го правя. Ако искаш да ти кажа това, което знам, трябва да заплатиш цената. Втори шанс няма да имаш.
Изгледа го продължително, после понечи да продължи. Ричард стисна зъби.