— Добре.
Тя се спря.
— Значи си съгласен?
— Да.
Завъртя се с лице към него и зачака. Той посегна да свали ремъка през главата си. Кара скочи пред него и го стисна за китката с две ръце.
— Какво те прихваща? — изръмжа тя. Червената и кожена униформа блестеше на слънчевата светлина, напълно в унисон с пламналия и поглед.
— Шота знае нещо за цялата тая каша. Трябва да разбера какво е то. Не знам какво друго бих могъл да сторя. Нямам избор.
Кара махна едната си ръка, за да я притисне към челото си, в опит да осмисли ситуацията. С усилие овладя бясното туптене на сърцето си.
— Не можеш да го направиш, Господарю Рал. Просто не можеш. Не разсъждаваш трезво. Разпален си от емоционалния момент, от силното си желание да получиш отговор, който те интересува и който си мислиш, че тя знае. Втълпил си си, че трябва да го получиш на всяка цена. Изобщо нямаш представа какво може да ти каже тя. Както ти е ядосана, едва ли би ти предложила нещо стойностно, което да ти свърши работа.
— Трябва да науча нещо, което би ми помогнало да разкрия истината.
— Няма никаква гаранция, че нейната информация ще ти бъде полезна, Господарю Рал. Моля те, изслушай ме, в момента не разсъждаваш трезво. Казвам ти — тази цена е твърде висока.
— Няма цена, която да е твърде висока за живота на Калан — особено пък, ако става дума за предмет.
— Така няма да купиш живота и. Срещу тази цена разполагаш само с думата на една вещица, че ще ти каже нещо, което ще ти е от полза. При това вещица, която иска да ти отмъсти, задето я отблъсна. Нали сам каза, че нищо от онова, което ти е казвала досега, не се е оказвало самата истина. Този път няма да е по-различно. Ще изгубиш меча си, при това в замяна няма да получиш нищо ценно.
— Трябва да го направя, Кара.
— Но това е лудост!
— Ами ако лудият съм аз?
— Какви ги говориш?
— Ако всички вие сте прави и Калан наистина не съществува? Ако просто съм откачил? Дори ти си го мислиш. Трябва да разбера какво има да ми казва Шота. Ако греша за всичко, в което вярвам, значи съм се побъркал, а каква работа има Мечът на истината при един откачен? Ако вие сте прави, че живея в илюзии, значи съм напълно безполезен за околните. Ако съм луд, как бих могъл да помогна на хората? Въобще, каква полза от мен?
— Ти не си луд. — В очите и блестяха сълзи.
— Не съм ли? Значи тогава вярваш, че Калан съществува и аз съм женен за нея? — След като тя не каза нищо, той издърпа ръката си от нейната. — Не мисля.
Кара насочи яда си към Шота и вдигна Агнела си срещу нея.
— Не можеш да му вземеш меча! Не е честно и ти го знаеш! Възползваш се от състоянието му. Не можеш да му вземеш меча!
— Цената, която определих, е нищожно ниска… Мечът дори не е негов. Никога не му е принадлежал.
Шота направи властен жест с пръст. Самюъл, който наблюдаваше от сенките, се затътри към тримата. Кара застана между Ричард и Шота.
— Той бе връчен на Господаря Рал от Първия магьосник. Господарят Рал бе провъзгласен за Търсач на истината и му бе връчен Мечът на истината. Мечът е негов!
— А откъде според теб Първият магьосник отмъкна меча? — Шота забоде един от дългите си, лакирани в червено нокти към земята. — От тук. Дойде тук, в дома ми, и го открадна. Именно така Зед се сдоби с този меч. Ричард не се е сдобил с него по право, а посредством кражба. Връщането му на неговия законен собственик би било нищожно изкупление за онова, което Ричард иска да узнае.
В очите на Кара блестеше изпепеляваща заплаха. Агиелът и се вдигна във въздуха. Ричард кротко я хвана за китката и я натисна надолу, преди да е предприела нещо грубо и необмислено. Не можеше да предвиди изхода от евентуална схватка между двете жени, но не искаше да рискува да изгуби обещаната от Шота информация… или пък да се прости с Кара.
— Постъпвам както е редно — спокойно отвърна Кара. — Не усложнявай нещата повече.
Ричард бе виждал Кара във всякакво настроение. Беше я виждал щастлива, тъжна, обезсърчена, мотивирана, твърдо решена, разгневена, но досега никога не бе ставал обект на нейния гняв, при това толкова концентриран, толкова откровено насочен към него.
Внезапно го осени видение. Видя същия израз на лицето и, надвесено над него. Някога, много отдавна.
Точно в този момент не можеше да си позволи да мисли за друго, затова изтласка неканения спомен някъде в дълбините на съзнанието си. Сега ставаше въпрос за Калан и за бъдещето, не за миналото.
Свали ремъка през главата си и намести ножницата върху него. Самюъл, скрит в полите на господарката си, наблюдаваше мълчаливо, лакомите му очи не се отделяха от ефеса.
Стиснал блестящия меч от сребро и злато в две ръце, Ричард го поднесе към Шота.