Върховната ценност за него бе самият живот.
Четирийсет и трета глава
ПОТЪНАЛ В ДЪЛБОК РАЗМИСЪЛ, Ричард изобщо не усещаше убийствено стръмния склон, по който се изкачваха, отдалечавайки се от дома на Шота и Агаден. В обляната от златиста светлина долина полягаха удължените сенки на дърветата, над тучните ливади припадаше приказен воал. Но Ричард вече бе сляп за тази красота. Той бързаше да се отдалечи от долината и от тресавището, преди тъмнината да скове цялата околност. Вложи в това усилие цялата си енергия — единият крак пред другия, все напред, все напред.
Когато се изкачиха до хребета и видяха обширното тресавище, което охраняваше подстъпите към дома на Шота, вече се свечеряваше и дълбоките прорези между отделните поли на планината тъмнееха. Тъй като високите скални масиви рано прекъсваха достъпа на слънчевите лъчи, небето над главите им си оставаше наситено синьо, ала светлината не успяваше да проникне под горския балдахин, така че в чезнещия ден голямото зеленикаво тресавище изглеждаше опръскано с вечното сиво на привечерен сумрак. Дълбоките сенки бяха коренно различни от тези в долината на Шота. Сенките в тресавището криеха осезаеми, ала конкретни и предвидими заплахи; тези край дома на Шота вещаеха опасности, които се забелязваха трудно, но които, поне така си мислеше Ричард, бяха далеч по-страшни.
Звуците във влажното блато край него, провикванията, подсвиркванията, дюдюканията, прещракванията, далечните викове се плъзваха в периферията на вниманието на Ричард. Той бе затънал дълбоко в своя свят на отчаяние и устременост, които се преплитаха в титанична битка.
При все че Шота му разказа доста подробно за звяра кръвопиец, той вече знаеше от Ничи, че е преследван от чудовище, изпратено и разработено по специална заповед на Джаганг. Посещението при Шота не си струваше малкото допълнителни сведения за чудовището. Най-важното от цялата им среща всъщност бяха ценните няколко изречения, които си размениха накрая. Именно за тях бе изминал целия този път. Именно за тях бе заплатил тази толкова висока цена, която едва сега започваше да осъзнава. Пръстите му копнееха да докоснат ефеса, за да подирят неговата утеха, ала познатото и вярно оръжие го нямаше.
Опитваше се да не мисли за него, но не успяваше да мисли почти за нищо друго. Почувства облекчение, че поне получи информация, която вярваше, че е от изключително значение, но в същото време го гнетеше смазващо чувство за личен провал.
Обръщаше внимание на пътя си само дотолкова, доколкото се постара да избегне змията на жълти и черни ивици, която забеляза свита на спирала край корените на едно дърво, или да пропусне няколко припрени паяка, залепнали от долната страна на няколко листа, да се отдалечат с чевръсти крачета. Изсъскаше ли му нещо от шубрака, гледаше да го заобиколи.
Следваше тъмнеещата пътека колкото се може по-бързо и безпроблемно, а в главата му отекваха отчетливо думите на Шота и споменът за ужасно високата цена, която заплати за тях. Кара го следваше по петите, като разпръскваше с яростни движения рояците насекоми, които ги следваха. От време на време от тъмните сенки се стрелваше прилеп, намерил в лицето на насекомите вкусна вечеря.
Докато си проправяше път през джунглата от растения, Ричард преместваше увиснали клони и стволове и гледаше да не стъпва върху чворестите изпъкнали корени — някои от тях се размърдваха като змийско гнездо още щом се приближи до тях. При първото му посещение при Шота Самюъл му показа как тези корени се вкопчват в глезена ти, ако не спазиш нужната дистанция. Ричард бе толкова потънал в размишления за това какво означава „лавинен огън“, че едва не нагази в черна локва, която почти не се виждаше в сумрака. Кара го сграбчи за ръката тъкмо навреме. Той се огледа и видя дънера, по който бяха минали на идване. Насочи се към него.
Блъскаше си главата, за да си спомни дали някога е чувал думите „лавинен огън“, ала надеждите му гаснеха като светлина по залез слънце. Фразата звучеше достатъчно странно, поне така му се струваше, за да е логично да я е запомнил, ако я бе чул дори само веднъж. Де да можеше Шота да знае откъде произхожда. Ричард обаче вярваше, че тя му каза истината — тези отговори просто и се явяваха, без да са съпътствани от обяснения или други подробности.
От друга страна, той се опасяваше, че разбира твърде добре значението на едно от изреченията, които тя му каза. „Това, което търсиш, е отдавна заровено.“ Предупреждението му причиняваше пареща болка в областта на гърдите. Ужасяваше го мисълта, че може би тези думи означаваха, че Калан вече е мъртва и е отдавна погребана.