— Какво ти става днес? — попита тя и закри ушите си с ръка.
Локи продължи да подскача и да приплясва с криле. Гра-а-а. Прекоси старата калдъръмена улица, без да спира да пляска и грачи. Щом стигна от другата страна, се вдигна във въздуха, пак кацна, пак излетя. Гра-а-а.
— Искаш да дойда с теб, така ли? — изправи се Джилиан. Локи изграчи пронизително, сякаш за да потвърди, че тя най-сетне се е досетила какво се иска от нея. Джилиан се засмя. Беше сигурна, че птицата разбира всяка нейна дума и понякога дори прониква в мислите и, без Джилиан изобщо да ги е изрекла. Беше и приятно с гарвана. Понякога, докато му говореше, той притихваше до нея и я слушаше.
Дядо и каза, че Локи не бива да спи в нейната стая, защото щял да и види сънищата. Обикновено Джилиан сънуваше страхотни сънища, така че нямаше нищо против Локи да стане свидетел. Подозираше, че приятелят и наистина знае какво сънува тя, затова когато се будеше нощем, го заварваше кацнал на перваза, блажено заспал.
Но внимаваше много, за да не му изпрати някой кошмар.
— Да не си намерил вкусна умряла антилопа? Или пък заек? Затова ли не си гладен? — Закани му се с пръст. — Локи, да не си откраднал плячката на друг гарван?
Локи беше перманентно гладен. Джилиан обичаше да го нарича „моя лакомник“. Той с удоволствие споделяше вечерята и когато тя му позволи, или пък си отмъкваше по нещичко, ако Джилиан не му даде доброволно. Колкото и да се е натъпкал обаче, и се видя странно, че отказа да вземе гущера и да си го скрие за после. Гарваните криеха всичко, което не успяваха да изядат — като се има предвид, че бяха способни да погълнат огромни количества. Направо не можеше да разбере как така не напълняват.
Тя стана и изтупа прахта от роклята и от възлестите си колене. Локи вече се беше вдигнал във въздуха, кръжеше, грачеше и я подтикваше да побърза.
— Добре де, добре — провлачи тя и разпери ръце за равновесие, докато претича през останките от зида покрай полуразрушената улица.
Щом се изкачи на възвишението, Джилиан вдигна ръка над очите си, за да проследи плавното движение на приятеля си във висинето. Локи беше голям фукльо. Ако въздушните му каскади не успяваха да впечатлят другите гарвани, той с радост ги пробваше пред Джилиан.
— Да, ти си ми умник, Локи — провикна се тя към небето. Локи изграчи още веднъж и размаха енергично криле.
Джилиан го проследи с поглед, ръката заслони очите и от слънчевата светлина, а той отлетя на юг. Тук-там сред опърления от жарките лъчи терен се поклащаха жълтеникави летни треви, полепнали за полите на планината зад гърба и. Отстрани се протягаха мъгливите виолетови пръсти на далечните хребети — колкото по-далечни, толкова по-светли и меки на цвят, проснати насред пустошта, която сякаш нямаше край. Но Джилиан знаеше, че все някъде свършва. Дядо и каза, че на юг се намира висока бариера, а отвъд нея се простират отдавна забранени земи, известни под името Стария свят.
В далечината, сред зелените петна, скътани в полите на планината, Джилиан различаваше мястото, където народът и живееше през лятото. Дървени огради преграждаха ниши в древни каменни зидове, за да образуват импровизирани кошари за кози, прасета и пилци. Добитък пасеше по летните пасища. Тук имаше вода и дървета, чиито листа блещукаха на ярката светлина. Отвъд обикновените тухлени къщички се простираха градини, които устояваха на суровите зимни ветрове и палещото слънце от незапомнени времена.
И тогава, като вдигна очи да погледне Локи отново, Джилиан забеляза далеч на западния хоризонт да се издига облаче прах.
Беше толкова далеч, че изглеждаше миниатюрно. Петънцето прах, което се открояваше на фона на лазурносиньото небе, точно там, където то се срещаше с хоризонта, сякаш бе увиснало във въздуха неподвижно, но тя знаеше, че това е илюзия, създадена от разстоянието. Дори от мястото си толкова далеч тя можеше да прецени, че прашната завеса се простира доста нашироко. Но все още не можеше да определи какво я причинява. Ако не беше Локи, Джилиан едва ли би забелязала облачето толкова рано.
Макар все още да не можеше да разбере каква е причината да се вдига прах, знаеше, че никога досега не бе виждала подобно нещо.
Първата и мисъл беше, че е вихър на приближаваща буря. Но като се вгледа, забеляза, че пушилката се стеле настрани, нашироко, а вихрушките обикновено се вдигаха нагоре към небето. Пък и при буря, колкото и нависоко да се развилнее вихрушката, над земята оставаше да тегне оловносива пелена — там бе мястото, където яростните ветрове подхващаха прахоляка от земята и го вдигаха във въздуха.