Случаят не беше такъв. Това бе прахоляк, вдигнат от нещо приближаващо — от хора, които идват на коне.
Чужденци.
Толкова чужденци, колкото не бе виждала никога в живота си. Многобройна орда, сякаш излязла от сказанията на дядо и.
Коленете и затрепериха. В душицата и пропълзя страх, който заседна в гърлото и, точно там, където се раждаха виковете.
Те са. Чужденците, за чието приближаване дядо и все я предупреждаваше. Ето че идват.
Хората никога не поставяха под съмнение сказанията на дядо и — поне не пред него. Но според нея не се притесняваха особено от думите му. В крайна сметка животът им си течеше мирно и кротко, никой не нарушаваше спокойствието им в тяхната родина.
Джилиан обаче вярваше на дядо си и беше сигурна, че един ден чужденците ще дойдат, но и тя като другите хора се надяваше, че това ще е някога в далечното и неопределено бъдеще, може би, когато тя е вече стара баба, а може би, ако имат късмет, някъде в идните векове.
Само в кошмарите, които сънуваше много рядко, чужденците идваха сега, а не в бъдещето.
Видяла облаците прах, които се издигаха във въздуха, тя знаеше без съмнение, че са те и че идват.
Никога в живота си не бе виждала чужденци. Никой освен народа на Джилиан не кръстосваше тази гола и враждебна земя, позната като Необятната пустош.
Джилиан стоеше, разтреперана от ужас, втренчена в зацапаното петно на хоризонта. Предстоеше и да види многобройни орди чужденци… като онези от разказите на дядо и.
Но беше твърде скоро. Тя още не бе изживяла живота си, не бе имала възможност да живее и да обича, да има деца. Очите и се изпълниха със сълзи, всичко пред погледа и се замъгли. Погледна през рамо към развалините. Дали и те са били сполетени от нещо такова, както се описваше в легендите на дядо и?
Сълзите започнаха да си проправят път през запрашените и бузи. Знаеше, знаеше го без капчица съмнение, че животът и ще се промени и сънищата и вече няма да бъдат спокойни.
Изкатери се най-отгоре на купчината развалини, върху която стоеше, покрай зида, покрай опустошените площади, покрай ямите, от които някога се бяха издигали сгради. Тя хукна сред развалините в периферията на някогашния древен град и зад собствените и крачета се вдигнаха облаци прах. Тичаше по улици, където животът отдавна беше погубен, където отдавна не се виждаха сгради.
Много често се бе опитвала да си представи как ли е изглеждало това място, когато е имало къщи и хора, които да живеят в тях, когато улиците са били пълни с народ, когато в кухните се е готвело, по просторите е висяло пране, а по площадите са се продавали стоки. Всичко това вече го нямаше. Всичко това бе отдавна погребано. Целият град бе мъртъв, с изключение на шепата хора, сред които и Джилиан, обитаващи най-отдалечените стари сгради.
Щом се приближи до тези стари сгради, които народът и използваше, за да живее през лятото, видя как всички са се разбързали, как си крещят един на друг. Забеляза, че си събират вещите, подкарват животните. Явно се канеха да вървят нанякъде, може би обратно в лоното на планините или пък далеч сред пустошта. Беше ставала свидетел на подобна трескавост само два-три пъти досега. Ала тревогата се бе оказвала фалшива. Джилиан знаеше, че този път е истинска.
Само не беше сигурна дали ще имат достатъчно време, за да избягат от приближаващите чужденци и да се скрият. Но народът и беше силен и бърз. Бяха свикнали да се придвижват светкавично из пустошта. Дядо и казваше, че само техният народ е способен да оцелее на такова забравено и затънтено място. Те знаеха планинските проходи и изворчетата с вода, познаваха тайните пътеки през на вид непроходими каньони. Умееха да изчезват в тази враждебна пустош за нула време и да оцеляват.
Поне повечето от тях. Някои, като дядо и, вече не бяха толкова бързи.
Изплашена наново, тя се разбърза още повече, краката и затупуркаха устремено по прашната земя. Щом приближи, забеляза, че мъжете товарят мулетата. Жените събираха готварските си принадлежности, пълнеха мехове с вода, изнасяха от летните си къщи и от складовете дрехи и палатки. Явно бяха разбрали за приближаващата опасност преди известно време, защото бяха доста напреднали в подготовката за заминаване.
— Мамо! — провикна се Джилиан, забелязала как майка и товари багажа им на едно муле. — Мамо!
Жената и се усмихна топло и протегна ръка да я прегърне. Макар вече да попреминаваше възрастта за подобни нежности, Джилиан се сгуши под нежната ръка като пиленце, потърсило топлината на майчиното крило.
— Събирай си нещата, Джилиан. Бързо!
Джилиан знаеше, че в такива моменти няма време за въпроси. Избърса сълзите си и изтича в схлупената стара къщурка, която бяха избрали за свой дом, когато слязоха в полето.