Светлината, която се процеждаше през полуотворената врата, разкриваше строгото изражение на лицето му.
— Да, готова си. Повече от това не бих могъл да те подготвя. Надявах се да остане време да те науча на още доста неща, но поне успях да те запозная с най-важното.
Хората навън се суетяха трескаво, продължаваха с приготовленията. Щателно избягваха да поглеждат към сенките, към дядо и, след като той отдели Джилиан от останалите и и каза какво и предстои.
— Да ти кажа право, и мене ме хвана неподготвен. Това сказание се предава от поколение на поколение сред нашия народ в продължение на хиляди години, но никъде не се споменава кога ще се осъществи. Изобщо не съм вярвал, че ще стане, докато съм жив. Помня как дядо ми разказваше нещата, които на свой ред разказвах на теб, и той също не вярваше, че ще е жив, когато това се случи, мислеше си, че ще е някога, в някакво неопределено бъдеще, което няма по никакъв начин да е свързано с живота ми. Но това време дойде и трябва да направим всичко по силите си, за да не посрамим своите деди. Трябва да сме готови — ти трябва да си готова, както са ни учили легендите ни.
— Колко дълго ще трябва да чакам?
— Няма как да ти кажа това. Ще трябва да се спотаиш сред духовете. Както и другите сказатели преди нас, двамата с теб сме складирали храна — също като Локи, — за да сме готови за този случай. Ще имаш достатъчно храна, за да ти е пълно стомахчето. Когато си сигурна, че е безопасно да се показваш навън, ще можеш да ходиш за риба или на лов.
— Да, дядо. Но не може ли и ти да се скриеш с мен?
— Ще те отведа горе, ще ти помогна да се подготвиш, ще ти кажа всичко, каквото мога. Но после трябва да се върна, за да се опитам да убедя чужденците, че се намираме насред гола и непроходима пустош, да ги забавя, докато другите успеят да избягат. И за да можеш ти да се скриеш. Не съм бърз като теб, нито пък толкова малък, че да се провирам през процепи и дупки, където онези хора няма да мога да те проследят. Трябва да се върна тук и да изпълня своите задачи.
— Ами ако чужденците те наранят?
Дядо и въздъхна шумно и примирено.
— Може и така да стане. Хора като тях са способни на всякакви жестокости — нали точно затова е важно да постъпим така, както ти казвам. Именно тази тяхна жестокост е причината да бягаме и да не отстъпим пред волята им. Дори да умра, а те уверявам, че ще направя всичко възможно, за да не се случи, ще се опитам да спечеля времето, необходимо на вас, останалите.
— Не се ли страхуваш от смъртта?
— Ужасно се страхувам. Но вече доста съм поживял, а понеже много те обичам, предпочитам ти да имаш шанс също да поживееш дълго.
— Но аз искам да си до мен, докато съм жива, дядо — не успя да преглътне сълзите си тя.
— И аз бих искал, дете. — Той я хвана за ръката. — Ще ми се да те видя как растеш, как се превръщаш в жена и имаш деца. Но не искам да се притесняваш за мен. Нито съм толкова безпомощен, нито съм глупав. Ще се спотайвам в сенките заедно с останалите и няма да представлявам никаква заплаха за онези хора. Ще признаем на чужденците, че младите ни сънародници са се уплашили и са избягали, а ние не можем да го сторим. Вероятно те ще имат no-спешни дела за вършене, отколкото да се занимават с група старчоци. Всичко ще бъде наред. Искам да се съсредоточиш върху предстоящата ти работа, а не да се тревожиш за мен.
— Добре, дядо — отвърна тя, малко поуспокоена за безопасността му.
— Пък и Локи ще бъде с теб — продължи той. — Той ще носи духа ми със себе си, така че ще е почти като да съм с теб физически. — Тя му се усмихна и той додаде: — Хайде, време е. Да се заемаме с приготовленията.
След като дядо и уведоми набързо и доста суховато родителите и че ще отведе Джилиан при духовете на техните деди, за да се погрижи за безопасността на народа им, той им позволи кратко сбогуване.
И майка и, и баща и или разбраха колко е важно да пуснат дъщеря си да изпълни своя дълг, или просто се страхуваха да откажат на дядо и. Така или иначе, те я прегърнаха и и пожелаха кураж, докато се съберат отново.
Без повече приказки дядо и я поведе под втренчените в гърбовете им погледи на всички. Поеха нагоре по древни пътища и през дерета, покрай изоставени предградия и тайнствени сгради, изкачваха се все по-нагоре и по-нагоре. Докато се катереха, слънцето се отправи на запад, за да облее в бакърените си отблясъци огромния облак прах, който приближаваше бавно, но сигурно. Джилиан знаеше, че преди да е паднала нощта, повечето от сънародниците и ще са избягали.
С приближаването на вечерта в проломите взеха да се спотайват мрачни сенки. Каменистата пътека тук-там бе осеяна с кости на животни. Повечето бяха на койоти и вълци. С мъка успя да прогони натрапчивата картина на собствените си кости, разпилени по камънака.