Високо в тъмнеещото синьо на небето се рееше Локи, чийто зорък поглед не се откъсваше от Джилиан, поела след дядо си към планината. Когато стигнаха каменните кули, птицата безшумно се стрелна между острите върхове на колоните, все едно бе някаква игра. Локи ги бе следвал до древния град достатъчно пъти, за да се плъзга с лекота между колоните. За Джилиан сега всичко изглеждаше ново и непознато, макар дядо и да я бе водил сред лабиринта от клисури, дерета и дълбоки ждрела безброй пъти.
Този път тя вървеше като жрица на костите, като носителка на сънищата.
На едно място, където тихо поточе следваше лъкатушещия си път през покритото с чакъл дъно на доста дълбоко ждрело, дядо и я заведе до неголям камък в хладно сиво и я сложи да седне. Отвсякъде ги ограждаха почти отвесните скални масиви на ждрелото. Завалеше ли внезапен дъжд, придойдеше ли реката, човек нямаше къде да се скрие. Мястото беше опасно не само заради заплахата от внезапно придошли води. Тук се преплитаха множество странични ръкави и процепи в скалите, които на места поемаха в неочаквани посоки около гигантски колони, така че човек можеше да тръгне да обикаля в кръг, докато съвсем се обърка и изгуби пътя. Джилиан обаче, наред с мнозина други, познаваше прекрасно пътя през този лабиринт.
Докато седеше смълчана в очакване, дядо и отвори кесийката, която винаги носеше окачена на колана си. Извади сгънато парченце мушама и го разгърна в шепата си. Потопи показалеца си в мазната черна субстанция вътре.
— Стой неподвижно, докато ти нарисувам лицето — каза дядо и и повдигна брадичката и.
Никога преди не беше изрисувал лицето и. Процедурата и беше известна от легендите на дядо и, но никога не и беше минавало през главата, че може тя да е жрицата на костите, че може нейното лице да бъде изрисувано. Докато той си вършеше работата, тя се стремеше да стои напълно неподвижно, имаше чувството, че всичко се случва твърде бързо — преди да е имала време да осмисли нещата. По-рано същия ден най-сериозната и задача се състоеше в това да хване гущерче за Локи. Сега имаше чувството, че на плещите и се е стоварил целият свят.
— Готово, ела да се видиш — рече дядо и. Джилиан се наведе над вирче с неподвижна като огледало повърхност. Ахна. Това, което видя, беше страховито. През очите на лицето, което я погледна, минаваше широка черна лента, като кърпа за игра на сляпа баба, само дето през тази тук се виждаше. От притихналата оловносива повърхност на водата я гледаха бакърено кафеникави очи, спотаени в черните дълбини на маската.
— Сега злите духове няма да могат да те видят — каза и той и се изправи. — Спокойно можеш да отидеш при дедите ни.
Джилиан също се изправи, наистина се чувстваше ужасно странно. Някак променена. Лицето, което видя, бе лице на жрица. Беше чувала за него в легендите на дядо си, но никога не го бе виждала в действителност, камо ли да очаква, че то може да бъде собственото и лице.
Надвеси се и погледна крадешком във вира.
— Ще успее ли да ме скрие?
— Да, ще си в пълна безопасност — обеща дядо и.
Запита се дали поне Локи ще я познае, дали няма да се уплаши от нея. Лицето, което я гледаше от мрачните води, определено изглеждаше плашещо — поне за самата нея.
— Хайде — подкани я дядо и, — ще те заведа горе, а после трябва да се връщам, за да ме открият чужденците при другите от нашите, които останаха.
Когато най-накрая кулите и каменните каньони останаха зад гърба им, най-сетне се озоваха в покрайнините на града, точно пред величествената крепостна стена, отвъд някои от по-малките външни обходни стени.
Намираха се точно пред гробището.
— Ти водиш, Джилиан — посочи с ръка дядо и. — Сега това е твоят дом.
Тя кимна и пое към обления в златиста светлина град, над който бавно се спускаше вечерта. Гледката беше великолепна както винаги, но този път и се стори някак допълнително тайнствена. Сякаш я гледаше през други очи. Връзката и с предците се усещаше особено отчетливо.
Величествените сгради изглеждаха така, сякаш в тях продължаваха да живеят хора, сякаш всеки миг някое лице щеше да се покаже на прозореца и да отмине, погълнато от ежедневните си задължения. Някои от сградите бяха наистина гигантски, с високи колони, които поддържаха издадените напред части на полегатите покриви. Други сгради бяха с дълги редици сводести прозорци, разположени по дължина на всеки етаж. Дядо и я бе водил в някои от тези сгради. Беше удивително да видиш отвътре сграда, дотолкова претъпкана със стаи, че трябва да изкачваш и слизаш по стъпала, за да ги обиколиш всичките. Древните строители трябва да са били истински вълшебници в своята област. Отдалеч, още повече на фона на златистата светлина, гледката изглеждаше наистина приказна.