Но сега щеше да и се наложи да обикаля сама из улиците, придружавана само от духовете на хората, които някога бяха живели тук. Поне маската на жрица на костите, която дядо и нарисува, и вдъхваше известно спокойствие. Тя щеше да изпраща сънища на чужденците. Ако си изпълнеше добре задачата, чужденците щяха да се ужасят толкова, че нямаше да имат търпение да се махнат. И тогава нейният народ щеше да може спокойно да се върне.
Не и се мислеше как предците и бяха сторили същото и се бяха провалили.
— Как мислиш, много ли ще бъдат? — попита, внезапно притеснена от някогашния разгром.
— Много ли? — не я разбра той.
Минаваха покрай зид, който преди много години бе нападнат от пълзящи растения. Те се бяха вкопчили толкова здраво в него, че се бяха превърнали в част от структурата му.
— Имам предвид, дали ще са много за сънищата. Все пак аз съм сама — пък и нямам опит, нито пък съм на години и изобщо… Съвсем сама съм.
Той я потупа между лопатките на гърба с топлата си едра ръка.
— Няма никакво значение колко са. Той ще ти помогне да се сдобиеш с нужната сила. — Дядо и вдигна предупредително пръст. — И не забравяй, Джилиан, предсказанията предупреждават, че трябва да си му напълно отдадена. Той ще бъде твоят господар.
Тя кимна, щом влязоха в просторното гробище. В по-ниските части имаше само най-обикновени камъни вместо плочи. Колкото по-нависоко се изкачваха, колкото по-нататък отиваха покрай редиците гробове, постепенно виждаха по-големи и по-внушителни паметници. Някои представляваха статуи на хора във величествени пози. Върху някои беше издялан огънят на живота, символизиращ светлината на Създателя. Другаде се виждаха древни надписи, посветени на вечната любов. Върху няколко се виждаше само древният символ, който дядо и бе нарекъл Милост. Имаше и паметници с по едно име върху тях.
В дебрите на това царство на мъртвите, близо до най-високата му точка, където обветрените дървета бяха огромни и разкривени, най-сетне спряха пред величествен гроб, белязан с огромна паметна плоча с богата украса. Върху него бе поставена урна от напръскан сив гранит, в която се виждаха маслини, круши и други плодове, с грозде, преливащо от ръбовете. Всички те бяха изваяни от същия каменен блок. Дядо и, който неведнъж я бе водил при този паметник, за да и разказва легендите, и бе казвал, че урната символизира изобилието на живота, създадено от човека благодарение на творческите му усилия и тежкия труд.
Дядо и проследи с очи как тя се приближава до огромния надгробен камък, поставен в почит на отдавна умрял човек и издялан от един каменен блок в далечните времена, когато този древен град е кипял от живот. Питаше се какъв ли е бил този човек. Дали е бил нежен или жесток, млад или стар.
Локи кацна върху каменните гроздове и размърда криле, преди да ги прилепи към тялото си. Джилиан се радваше, че може да разчита на компанията на Локи на това самотно място.
Протегна ръка и плъзна пръсти по буквите, изписващи името на погребания тук човек.
— Мислиш ли, че легендите казват истината, дядо? Искам да кажа, можем ли да им вярваме за всичко?
— Поне така са ме учили.
— В такъв случай той ще се върне при нас от света на мъртвите? Така ли е, наистина ли ще възкръсне за живот?
Тя хвърли поглед през рамо. Дядо и, застанал близо до нея, се пресегна да докосне с благоговение гладкия камък. Кимна тържествено.
— Ще се върне.
— Тогава ще го чакам. Жрицата на костите ще бъде тук, за да го посрещне и да му служи, когато се завърне в живота.
Джилиан стрелна с очи уголемяващия се облак прах на хоризонта, после се обърна към гроба.
— Моля те, побързай. — Под погледа на дядо си внимателно плъзна малката си ръчичка по надписа. — Не мога да пращам сънища без теб — рече кротко тя на човека, чието име бе издялано върху камъка. — Моля те, Ричард Рал, побързай и се върни при живите.
Четирийсет и пета глава
ЩОМ СА’ДИН, КОНЯТ НА НИЧИ, ВЛЕЗЕ в пустия град, тропотът на копитата му по калдъръма отекна сред каньоните на запустелите сгради като самотен зов, останал без отговор. Цветните кепенци на някои от прозорците бяха затворени, другаде зееха отворени. От втория етаж на доста от къщите надничаха балкончета, надвиснали над пустите улички. Зад парапетите им се виждаха плътно спуснати пердета. Нямаше никакъв вятър, Ничи забеляза панталон, проснат да съхне на опънато между две сгради въже, който не помръдваше. Собственикът на дрехата отдавна бе заминал без нея.