Елитните части на Ордена отстъпиха назад и се опитаха да се измъкнат от града, да избягат от разгневената тълпа.
Вместо да остави местните хора да се радват на победата, Ничи настоя врагът да бъде проследен и избит до крак.
Само тя разбираше колко изконно важно е никой от вражеските войници да не се спаси, за да разказва за покъртителната им загуба. Император Джаганг вероятно очакваше знак, че контролът върху родния му град е бил възвърнат, че местните бунтари са били изтезавани до смърт и че хората от града са паднали на колене, че кръвопролитията и кланетата са били толкова страшни, че дълго време да служат за предупреждение на другите.
Макар да очакваше победа, Ничи знаеше, че Джаганг би искал да получи сведения и за евентуална загуба. И друг път бе губил битки. За него това не беше проблем. От загубите научаваше повече за враговете си. Просто следващия път щеше да изпрати по-многобройна армия, която да свърши работата, при това толкова жестоко и кърваво, че не само да си осигури победа, ами да накаже с още по-голяма строгост всеки, осмелил се да изправи глава срещу императорската власт.
Ничи познаваше този човек. За него животът на войниците му не означаваше нищо — всъщност животът по принцип не означаваше нищо. Ако хората му се биеха за каузата на Императорския орден и изгубеха живота си, щяха да получат своята награда в другия живот. Сега бе ред на саможертвите.
Но да не получи никакви сведения от бойното поле — виж това е вече съвсем друго.
Ничи знаеше, че липсата на информация дразни Джаганг повече от всеки враг. Той не обичаше неизвестността. Ничи знаеше, че ако императорът изпрати елитни бойни части, при това придружавани от трима магьосници, и никога повече не чуе нищо за тях, той ще изпадне в бяс. Ще прехвърля мистерията отново и отново в главата си, както нервен човек прехвърля в ръцете си броеница.
В края на краищата липсата на всякакво свидетелство за изхода на битката за Алтур’Ранг би го изнервила повече от всяка загуба. Той не се боеше от загубата на хора — за него животът не струваше нищо. Той би приел загубата, но не и неизвестността. А още по-страшното беше, че армията му, състояща се предимно от суеверни хора, би приела подобно нещо като прокоба.
Ничи продължи да върви по тясната калдъръмена уличка, зави зад един ъгъл и пред нея, между сградите от двете страни, се разкри гледка, от която за малко да и секне дъхът. На един хълм в далечината, огрян от слънцето, разположен връз красиви тюркоазено зелени възвишения, се издигаше великолепен дворец от бял камък. Ничи никога не бе виждала по-изящна сграда. В осанката и се долавяше гордост, сила и безпогрешна женственост. Веднага разбра, че пред нея се простира Дворецът на Изповедниците.
Тази гледка — изтънчена, властна, изчистена — беше пълната противоположност на високите планини отвъд, над които се извисяваха мрачните и страховити стени на Магьосническата кула. За Ничи бе пределно ясно, че Дворецът на Изповедниците е предвиден да внушава величественост, подплатена от смътна заплаха.
В крайна сметка това бе сградата, от която Средната земя се ръководеше от хилядолетия. По-големите държави на Средната земя бяха издигнали свои дворци в града, където живееха посланиците им, членове на Централния съвет — обединения управителен орган на цялата Средна земя. Майката Изповедник стоеше начело не само на Изповедниците, но и на Централния съвет. Крале и кралици отговаряха пред нея за действията си, както и всеки владетел на всяка държава в пределите на Средната земя. От тясната уличка, по която бе вървяла досега, Ничи не можеше да види дворците, представляващи различните държави, но бе сигурна, че никой от тях няма да е толкова могъщ и величествен като Двореца на Изповедниците — особено при безмълвната подкрепа на Магьосническата кула на заден план.
През една пролука между сградите вдясно от нея Ничи мярна движение. Щом установи, че е облак прах, вдигнат в застиналия въздух, дръпна юздите на Са’дин и го отведе в близката странична уличка. Притисна пети в слабините му и го подкара в лек галоп. Без да се обърне назад, се отдалечи по прашната уличка. Между сградите продължаваше да следи прахоляка, който се вдигаше наблизо. Някой яздеше устремено към пътя, извеждащ нагоре към Магьосническата кула. Благодарение на магическата си връзка, тя знаеше кой би трябвало да е той.