Ничи се постара да елиминира заплахата, надвиснала над Алтур’Ранг, най-вече, за да може по-бързо да настигне Ричард. Не че не и беше мило за всичките онези хора, не че не искаше да изтреби до крак кръвожадните хищници на Джаганг. Просто повече от всичко това копнееше да срещне отново Ричард. Първият и импулс беше да препусне като вятъра и да настигне Кара и него колкото се може по-скоро. Скоро обаче стана ясно, че няма никакъв шанс това да се случи. Защото той се придвижваше много бързо. Когато Ричард постави цел пред себе си, той тръгва към нея с цялата си енергия и устрем.
Ничи осъзна, че единствената и надежда да го настигне бе не да върви след него, а да се опита да стигне първа там, накъдето смяташе, че той ще се отправи, и така да го засече. Знаеше, че вещицата Шота няма как да му помогне да намери жена, която не съществува, така че предположи, че следващата цел на Ричард ще бъде в северна посока — Магьосническата кула в Ейдиндрил. Там можеше да се надява да получи помощ от единствения магьосник, когото познаваше — от своя дядо, Зед. И понеже Ничи все още бе доста далече на юг, избра по-краткия път, спестявайки си доста голяма част от заобиколния маршрут, по който би минал той.
Щом напусна границите на града, сърцето и заби лудо. Най-после се увери, че е била права. Най-после видя Ричард.
Той и Кара се катереха по стръмния път, като вдигаха зад себе си дълга прашна опашка. Ничи си спомни, че напуснаха Алтур’Ранг с шест коня. Сега разполагаха само с три. Като ги гледаше как яздят, Ничи подозираше, че знае защо. Когато Ричард реши, че е важно да постигне определена цел, за него нямаше пречки. Вероятно бе уморил другите три коня до смърт.
Докато Ничи се спусна в силен галоп, за да ги настигне, Ричард я забеляза и забави ход. Са’дин препусна покрай хълмчета, поляни, конюшни, работилници, изоставени пазарни сергии, покрай една запусната ковачница и стопански дворове с обори в дъното. Покрай нея прелитаха борове и смърчове, над главата и се поклащаха едрите листа на дъбове, подредени като шпалир покрай пътя.
Ничи нямаше търпение да се срещне с Ричард. Животът и изведнъж придоби нов смисъл. Запита се как ли е успяла вещицата да го убеди, че онази жена не съществува, че е образ, роден от сънищата му и придобил плътност. Ничи дори хранеше искрица надежда, че Ричард се е отърсил от всичките си илюзии и пак си е същият, както преди. Облекчението, което изпита, щом го видя, яхнал коня си, не бе помрачено дори от тревогата какво ли го е накарало да се отправи към Магьосническата кула. Откакто той напусна Алтур’Ранг, Ничи прехвърли в главата си всичко случило се, опита се да изолира източника на заблудите му и постепенно си изгради плашеща теория. След като разсъждава над нея хиляди пъти, опитвайки се да запомни и най-незначителната подробност, Ничи стигна до извода, че в крайна сметка тя е причината за възникването на проблема.
Докато се опитваше да спаси живота му, бе принудена да действа трескаво и светкавично. Наоколо имаше и други хора, които допълнително я разсейваха. Беше притеснена да не би вражеските войници да открият запустялата къща и да ги нападнат, така че не смееше да изгуби нито секунда време. Още по-страшното беше, че правеше нещо, което не бе опитвала никога преди, за което дори не бе чувала да е правено. В крайна сметка Субстрактивната магия се използваше да сее разруха, не да лекува. Нямаше как да е сигурна в положителния резултат от действията си. Но в същото време знаеше, че друга надежда няма, че няма избор.
Но се опасяваше, че в този опасен коктейл тя е единствената причина за отключването на проблема в съзнанието на Ричард. Ако бе така, никога нямаше да си го прости.
Ако е допуснала грешка в използването на Субстрактивната магия, ако е докоснала някаква частица от мозъка на Ричард, която, да речем, отговаря за взаимодействието между света на въображението и реалността, нямаше да може да възстанови подобна загуба. Унищожението на нещо посредством Субстрактивна магия бе необратимо като смъртта. Ако бе засегнала мозъка му, той никога повече нямаше да е същият, оттук до края на дните си щеше да обитава сумрачния свят на собственото си въображение, без да може да разпознае истината за света около себе си… И всичко това щеше да е по нейна вина.