— Нямам никаква представа, но трябва да разбера. Надявам се Зед да може да ме осветли по някой от тези въпроси. Хайде да вървим.
След като каза това, той пришпори коня си. Ничи веднага подкани Са’дин да го последва.
Четирийсет и шеста глава
ПЪТЯТ НАГОРЕ КЪМ КУЛАТА предлагаше великолепна панорама към Ейдиндрил, който се простираше в долината, макар че в превалящия ден в планината се бяха прокраднали облаци и застиналият въздух се усещаше горещ и влажен. Ако не беше потисната от грижи, Ничи вероятно би установила, че гледката от високите части на пътя към Магьосническата кула се нарежда сред най-прекрасните в живота и — а възхищението от такива красоти бе сравнително ново за нея усещане, събудено в душата и благодарение на Ричард.
Сега обаче я бяха налегнали мрачни мисли, свързани с неизменното му упорство да намери онази несъществуваща жена Калан, която си беше втълпил, че помни. Откакто се бяха срещнали, изобщо не бе отворил дума за нея — вероятно защото вследствие на предишните им разногласия бе изгубил надежда, че може да я убеди в необходимостта да открие тази жена, която според Ничи категорично беше илюзия. Но макар Ричард да не я споменаваше, Ничи виждаше ясно, че той е не по-малко решен да открие Калан, отколкото на тръгване за дома на Шота. Надеждите и че когато го настигне след битката в Алтур’Ранг, той ще е по-добре, се изпариха. Удоволствието и от гледката помръкна.
Имаше обаче нещо, може би някакво пламъче в очите му, което и се струваше различно. Не можеше да определи точно какво е, нито какво би могло да означава. Той винаги се бе отличавал с пронизващ поглед, с умение да прониква надълбоко и безпощадно в душата на събеседника си. Сега обаче, щом погледите им се срещнеха, Ничи виждаше в неговия още повече острота и проницателност, сякаш директно разпорваше душата и и я претърсваше из основи. Ничи нямаше какво да крие от него — най-малко от него. Мислеше му само най-доброто, при това съвсем искрено. Не искаше нищо друго, освен той да бъде щастлив. И бе готова да му помогне по всякакъв начин, за да намери той своето щастие.
Може би именно поради тази причина настроението и помръкна; макар да изглеждаше все така устремен и изпълнен с решителност, тя го усещаше някак помръкнал, на крачка от отчаянието. Светлината на живота в очите му бе нещо, което Ничи ценеше високо. Не би допуснала тя да угасне.
Усилието да не изостава от него не и позволи да го попита как е минало при вещицата. По мълчанието на Кара Ничи прецени, че каквото и да е станало, нещата не са се развили според очакванията на Ричард. Това не я изненада. Нима една вещица, пък била тя и добронамерена, би могла да му помогне да намери жена, която съществува само във въображението му?
Ничи нямаше никаква представа какво е това „Лавинен огън“, но в гласа му усещаше — а и в напрегнатото му изражение, — че Ричард е нетърпелив да открие какво означава. Тъй като бе живяла с него доста дълго, Ничи познаваше настроенията и чувствата му, без да се налага той да казва нито дума. За нея беше очевидно, че той залага много на значението, скрито зад „Лавинен огън“.
Освен всичко друго, разбира се, Ничи бе силно притеснена за съдбата на меча му. Не можеше да проумее как така Ричард е без меча си. Притесненията и се задълбочиха от недвусмислената реакция на Кара, която директно сложи край на разговора по този въпрос, преди той въобще да е започнал. Що се отнася до Ричард, той изобщо не го спомена. Мечът на истината не беше нещо, което Ричард би забравил просто ей така.
По-високо в планината пътят потъваше сред гъста гора от внушителни смърчове, преди да излезе на тесен мост, прехвърлящ двата ръба на умопомрачителна пропаст. Ничи имаше чувството, че планината е прорязана до самото и ядро и двете и половини са раздалечени една от друга. Докато преминаваха един след друг по моста над зейналата бездна, тя хвърли поглед надолу и видя отвесни скални масиви от двете страни, между които се стелеха призрачни пухкави облаци. От замайващата гледка и се сви коремът.
По вървежа на Са’дин си личеше, че е на ръба на силите си. Ушите му бяха лениво клепнали настрани. От конете на Кара и Ричард излизаше пяна. Ничи знаеше, че Ричард е изключително грижовен и внимателен към животните, но специално към тези като че ли не проявяваше никаква милост. Явно смяташе, че в момента е по-належащо да се погрижи за далеч по-важни неща от живота на конете. Ничи знаеше какви са тези по-важни неща — човешкият живот. По-точно — животът на един човек.
Стените на Кулата, издигнати от сложно свързани един с друг черни гранитни блокове, се издигаха пред очите им като скала. След като слезе от моста и тръгна след Ричард и преди Кара, Ничи огледа сложния комплекс от насипи, бастиони, кули, висящи мостове, свързващи тунели. Мястото изглеждаше някак живо, като че ли ги наблюдаваше как приближават към зейналия сводест портал, където пътят се врязваше в долната част на външната стена.