Зед се изкикоти и ръгна Ричард в ребрата.
— Ами сигурно никога. Като ви гледам, и двамата имате нужда да си полегнете и похапнете. Но иначе изглеждате добре и наистина се радвам да ви видя.
Сега вече и Кара не се сдържа и се усмихна.
— Липсваше ми, Зед.
— Не е много характерно за една Морещица да твърди, че и е липсвало едно старче — размаха пръст насреща и той. — Рика ще се изненада да го чуе.
— Рика ли? Рика е тук?
Зед махна с ръка към полуотворената порта.
— Някъде там е… сигурно патрулира. Така като я гледам, явно има две цели в живота си — да се заяжда с мен и да патрулира. Казвам ви, мира не ми дава тая жена. И най-ужасното е, че пипето и сече като бръснач. Добре поне, че в готвенето я бива.
— Рика готви? — сбърчи чело Кара.
Зед се сепна и си пое дъх през стиснати зъби.
— Да не се изпуснеш, че съм ти казал, че направо ще ме…
— Зед, имам проблем и ми е нужна помощта ти — прекъсна непринудения им разговор Ричард.
— Добре ли си? Нали не си болен? Май не си много на себе си, момчето ми. — Вдигна ръка на челото му. — Летните грипове са най-коварни, да ти кажа. Не стига, че отвънка жега, ами и отвътре, ти гори. Кофти комбинация.
— Да… не… такова, искам да кажа, не е там проблемът. Трябва да поговорим.
— Ами говори. Доста време мина. Направо непростимо. Чакай да помисля… май тази пролет станаха две години, ако не греша. — Зед се поотдръпна и огледа внука си от главата до петите. — Къде ти е мечът, Ричард?
— Виж, за това ще говорим после — отвърна Ричард раздразнен и се откъсна от хватката на Зед, за да сложи точка по въпроса.
— Каза, че искаш да поговорим. Ами говори и ми кажи къде ти е мечът. — Насочи широката си усмивка към Ничи. — И коя е тази прелестна магьосница, която водиш със себе си?
Ричард примигна насреща му, после погледна Ничи.
— О, извинявай, Зед, да ти представя Ничи. Ничи, това е…
— Ничи! — избухна Зед и отскочи две стъпала назад, все едно бе видял усойница. — Сестрата на мрака, която те отведе в Стария свят? Същата Ничи ли? Какво търси с теб това коварно създание? Как смееш да водиш тази жена в…
— Зед! — прекъсна го грубо Ричард. — Ничи е приятел.
— Приятел ли? Ти да не си откачил, Ричард? И как си представяш да…
— Зед, тя мина на наша страна. Също като Кара, като Рика. Нещата се променят. Преди всички те бяха… — Видя как го гледа дядо му и замлъкна. — Разбираш какво имам предвид. Готов съм да поверя на Кара живота си и тя неведнъж е оправдавала доверието ми. Същото е с Ничи. И на двете съм готов да поверя живота си.
Зед най-сетне го сграбчи за рамото и го разтърси сърдечно.
— Да, май те разбирам. Откакто ти дадох Меча на истината, ти промени доста неща към добро. Как да ти кажа, никога не съм си представял, че един ден ще си седя безгрижно на масата и ще похапвам вечеря, сготвена ми от Морещица. При това доста вкусна вечеря, държа да отбележа. — Млъкна и посочи с пръст Кара. — Само да и кажеш това, което чу току-що, жива ще те одера. И бездруго много си е навирила носа.
Кара само се усмихна.
Зед пак се обърна към Ничи. В очите му не личеше онзи толкова характерен хищнически поглед на Рал, но в цялото му излъчване имаше нещо не по-малко обезоръжаващо, наред с това с потенциала да бъде опасно и непростимо.
— Добре дошла, магьоснице. Щом Ричард твърди, че си приятел, значи е така. Съжалявам, че избухнах.
— Напълно разбираемо е — усмихна се Ничи. — Аз самата не се харесвам особено в онзи си период. Бях под влиянието на тъмни заблуди. Не случайно ме наричаха Господарката на смъртта. — Ничи потъна в сивите очи на Ричард. — Внукът ти ме измъкна оттам и ми разкри красотата на живота.
— Да, добре казано. Красотата на живота — усмихна се Зед.
— Именно за живот става въпрос — дръпна го нетърпеливо Ричард. — Зед, чуй ме, наистина…
— Да, добре, добре. — Зед махна с ръка, за да усмири нервния си внук. — Вечно искаш нещо. Още прага не е прекрачил, а все напира да пита, да пита. Доколкото си спомням, първата дума, която каза като малък, беше „защо“. Е, да влизаме тогава. Дълбоко ме интересува защо Мечът на истината не е с теб. Знам, че не би допуснал с него да се случи нещо, но искам да ми разкажеш всичко — от начало до край. Без да пропускаш и най-малката подробност. Хайде да вървим.
Като им направи знак с ръка да го последват, дядото на Ричард изкачи стъпалата към входа.
— Зед! Искам да…
— Да, да, момчето ми. Знам, че искаш нещо. Разбрах те още първия път. Бих казал, че е като дъжда. Няма смисъл да започваме, след като и бездруго ще се измокрим. Да вървим вътре и ще те изслушам. — Гласът на Зед отекна звънко в тъмнината отвъд прага. — Май като те гледам, нещо за хапване би ти дошло добре. Има ли и други гладни? Срещите винаги ми повдигат апетита.