— Отчасти — да. Но Калан дойде да те търси преди това. Тя ни каза, че Мрачният Рал е задействал кутиите на Орден. Той беше от другата страна на границата. Ако не беше Калан, откъде изобщо щяхме да разберем?
Зед се втренчи в Ричард, все едно внукът му бе сериозно болен.
— Ричард, когато кутиите на Орден бъдат задействани, избуява змийската лоза — пише го в „Книгата на преброените сенки“. И ти го знаеш по-добре от всеки друг. Не помниш ли, че веднъж бе ухапан от змийска лоза в Старата гора. Вдигна температура и дойде при мене за помощ. Така разбрахме, че кутиите на Орден са задействани. После се появи Мрачният Рал и ни нападна.
— Да, всичко това е вярно в известен смисъл, но именно, Калан ни каза какво става в Средната земя — потвърди информацията. — Ричард изпухтя възмутено. — Не става въпрос само за това, не говоря само за факта, че тя дойде да те помоли да избереш Търсач. Та ти я познаваш, Зед!
— Боя се, че грешиш, момчето ми.
— Добри духове, Зед, ти прекара последната зима с нея и Д’Харанската армия. Когато Ничи ме отведе в Стария свят, Калан беше там заедно с тебе и Кара. — Посочи настоятелно Кара, сякаш това би могло да докаже тезата му и да сложи край на кошмара. — Тя и Кара се сражаваха с всички вас цяла зима!
Зед погледна Морещицата. Тя, свита зад гърба на Ричард, разпери ръце и сви рамене, за да му покаже, че не знае повече, отколкото знае Зед.
— Като спомена, че съм те избрал за Търсач, къде ти е…?
Ричард щракна с пръсти, лицето му внезапно просветна.
— Това не е гробът на Калан.
— Напротив. Няма никакво съмнение. Изглежда доста внушително и съвсем ясно си спомням, че върху камъка е издълбано точно това име.
— Да, може да е името и, но това не е истинският и гроб. Чак сега разбирам какво ми говориш. — Ричард се разсмя с облекчение. — Казвам ти… не е нейният гроб.
На Зед не му прозвуча никак смешно.
— Ричард, видях името и върху камъка. Тя е — Майката Изповедник, Калан Амнел.
Ричард тръсна категорично глава.
— Не, не е тя. Това е номер…
— Номер ли? — Зед килна глава на една страна и сбърчи чело. — Какви ги говориш? Що за номер?
— Нали са я преследвали — Орденът е бил по петите на Калан, след като са превзели Ейдиндрил. Превзели са Съвета, осъдили са я на смърт и са хукнали по петите и. За да им попречиш да я открият, ти и направи смъртно заклинание…
— Какво! Смъртно заклинание ли? Имаш ли представа, Ричард, за колко мащабно нещо говориш?
— Разбира се, че имам. Но е вярно. Беше нужно да ги заблудиш, че е умряла, за да си мисли Орденът, че са успели, и да спрат да я преследват. И тя да се измъкне. Нима си забравил? Направи онзи камък или поне поръча да ти го направят. Дойдох да я търся тук, беше преди няколко години. Помислих си, че е умряла. Но тя не беше.
Объркването на Зед бе преминало и вече изглеждаше дълбоко притеснен.
— Нямам представа какво е станало с теб, Ричард, но това просто е…
— Двамата успяхте да се измъкнете, но ми оставихте бележка върху камъка. — Ричард заби пръст в гърдите на Зед. — Така разбрах, че тя е жива. Защото иначе щях да бъда съкрушен. Да зарежа всичко. И едва не го направих, но после се сетих.
В душата на Зед бушуваше смесица от чувства — объркване, нетърпение, загриженост. Ничи познаваше това състояние.
— Да му се не види, момчето ми, за какво съобщение говориш?
— За думите върху камъка. За надписа. Беше съобщение, предвидено за мен.
Зед заби юмруци в хълбоците си.
— Какви ги говориш? Какво съобщение? Какво пишеше вътре?
Ричард крачеше напред-назад, притиснал пръсти в слепоочията си, мърмореше си нещо нечленоразделно, явно се опитваше да си спомни точните думи.
Или, рече си Ничи, за пореден път се опитваше да се измъкне от неприятната за него истина, като намери задоволително решение, което да не противоречи на теорията му. Ничи беше убедена, че този път Ричард греши и че няма да има накъде да мърда. Действителността го притискаше отвсякъде, макар той все още да не го осъзнаваше. Скоро щеше да го разбере.
За Ничи тази двусмислена смесица от заблуда и истина бе ужасна. Колкото и да и се искаше Ричард да се оправи, да преодолее лъжливите спомени, които го измъчваха, се ужасяваше от болката, която знаеше, че ще изпита той, когато най-сетне се изправи срещу неумолимата истина. Още повече я беше страх от това какво ще стане с него, ако не съумее да прозре истината или откаже да го направи, ако потъне завинаги в дълбините на своя илюзорен свят.
— Не тук — мърмореше си той. — Беше нещо за това, че не е тук. И нещо за сърцето ми.