Зед прехапа устни, явно полагаше неистови усилия да си държи езика зад зъбите, докато внукът му продължаваше да кръстосва напред-назад и в същото време вероятно се опитваше да разбере какво става с него.
— Не! — внезапно отсече Ричард и се закова на място. — Не беше сърцето ми. Не пишеше това. Паметникът е огромен. Сега си го спомних. Пишеше следното: „Калан Амнел. Майката Изповедник. Тя не е тук, а в сърцата на тези, които я обичат.“ Това бе съобщение за мен, за да не губя надежда, понеже тя всъщност не е в този гроб. Не е мъртва.
— Ричард — подхвана кротко Зед. — Това са стандартни слова за надгробна плоча. Че човек не е мъртъв, а живее в сърцата на хората, които го обичат. Предполагам, че майсторите на надгробни плочи имат издялани десетки такива готови надписи.
— Но тя наистина не е погребана тук! Не беше погребана! Нали пише — „тя не е тук“. Не случайно го пише!
— Тогава кой е положен в нейния гроб? Ричард помълча известно време.
— Никой — отсече накрая и се ококори. — Госпожа Сандерхолт, готвачката в двореца, тя бе повярвала в нейната смърт, както и всички останали. Когато най-сетне се добрах до тук, тя ми разказа, че ти си бил на ешафода, докато са обезглавявали Калан… тя била потънала в скръб, ужасно разстроена…, но била сигурна, че не би направил подобно нещо, че явно е поредният ти номер. Ти сам ми го каза — не помниш ли? Понякога най-успешната магия се състои в обикновен трик.
— Виж, това е напълно вярно — кимна Зед.
— Госпожа Сандерхолт ми каза, че тялото на Калан било изгорено на клада, а цялата процедура била извършена под надзора на Първия магьосник. После прахта на Калан била заровена под голямата надгробна плоча. Госпожа Сандерхолт дори ме заведе в уединеното дворче зад двореца, където погребват Изповедниците. Показа ми гроба. Останах покрусен. Помислих си, че е тя, че е мъртва, но после разгадах съобщението, издълбано в камъка — съобщението, което двамата ми бяхте оставили.
Ричард пак сграбчи дядо си за раменете.
— Сега разбра ли? Беше просто номер, за да престанат враговете ни да я преследват. Всъщност не е била мъртва. Изобщо не е погребана там. Там няма заровено нищо — може би малко пепел.
Ничи си помисли, че за Ричард е много удобно да казва, че е била кремирана, понеже пепелта няма как да бъде идентифицирана. Той все измисляше нещо, което по най-логичен за него начин да обяснява липсата на доказателства. Ничи не знаеше дали има традиция Изповедниците да ги кремират, но дори да имаше, това само би било поредният удобен претекст да продължи да държи на нелепата си история и да отрича, че тя е мъртва. И никой няма да може да го убеди в противното.
Освен, ако, разбира се, кладата не съществуваше само в илюзията му, а всъщност Изповедниците не бяха кремирани.
— Значи твърдиш, че си бил там? — попита Зед. — Че знаеш къде са гробовете?
— Да, а после Дена…
— Дена беше вече мъртва — за пръв път го прекъсна Кара. — Ти я уби, за да избягаш от Народния дворец. Няма как да е била тук… освен, разбира се, под формата на дух.
— Да, именно — обърна се той към Кара. — Точно така стана. Дойде като дух и ме отведе на едно място между световете, за да бъда там с Калан.
Кара стрелна с очи магьосника. На лицето и бе изписано категорично недоумение, което явно и бе невъзможно да скрие. Затова тя предпочете да отвърне очи от Ричард и да се съсредоточи върху щателното чесане на тила си.
На Ничи и се прииска да изкрещи. Версията му ставаше все по-заплетена и все по-откачена. Спомни си, че като беше още послушница в Двореца на пророците, Прелатът веднъж и обясняваше за семето на лъжата. Каза и, че веднъж бъде ли посято, семето на лъжата избуява и с течение на времето се превръща в истинска джунгла.
Зед нежно стисна Ричард за раменете.
— Хайде, момчето ми, мисля, че трябва първо да си починеш, а после…
— Не! — изкрещя Ричард и се дръпна рязко. — Не си въобразявам! Не си измислям!
Ничи беше абсолютно убедена в обратното. В известен смисъл беше удивителна тази негова способност да импровизира и в момента да си измисля все нови и нови събития, основаващи се на онази негова първоначална заблуда, и непрекъснато да успява да избегне капана на истината.
Но това не можеше да продължава вечно. Фактите са си факти: Майката Изповедник е погребана и това е самата истина — освен, ако не се окажеше, че в Средната земя кремират Изповедниците, в който случай Ричард щеше да продължи да упорства и да твърди, че това, което е сънувал, се е случило наистина. Рано или късно обаче все нещо щеше да разтърси заблудата му.
— Уморен си, Ричард — подхвана пак Зед. — Така като те гледам, май не си слизал от коня от…