— Имам доказателства — отрони Ричард.
Всички притихнаха.
— Знам, че не ми вярвате. Никой от вас не ми вярва. Но въпреки това аз мога да ви докажа, че съм прав.
— Какво имаш предвид? — попита Зед.
— Хайде, елате с мен при гроба.
— Нали ти казах, Ричард; че на надгробната плоча пише точно онова, което ти си спомняш, но това не доказва нищо. Това е просто фраза, която хората пишат в такива случаи.
— Съществува ли традиция да изгарят телата на Изповедниците на погребална клада? Или това е част от номера ти, за да не се налага да покажеш трупа и когато би трябвало да са я погребали.
Зед започваше да се изнервя все повече и повече.
— Поне докато аз живеех тук, беше недопустимо да бъде осквернено тяло на Изповедник. Майката Изповедник се полагаше в обкован със сребро ковчег, облечена в бялата си рокля, и на хората се позволяваше да се простят с нея, да я видят за последен път, преди да бъде погребана.
Ричард стрелна с поглед дядо си, после Кара и накрая Ничи.
— Добре. Ако трябва да разровя гроба и да ви покажа, че под надгробния камък няма нищо — добре, готов съм да го сторя. Трябва да разрешим този проблем веднъж завинаги и да продължим напред със сериозните неща, които очакват вниманието ни. А за да направим това, имам нужда всички вие да ми повярвате.
— Не е необходимо, Ричард — разпери ръце Зед.
— Напротив, необходимо е! Искам си живота! Искам го такъв, какъвто си беше!
Никой не оспори това му желание.
— Някога да съм те лъгал злонамерено, Зед?
— Не, момчето ми, никога не се е случвало.
— Е, и сега не лъжа.
— Разбери, Ричард — обади се и Ничи, — никой не твърди, че лъжеш. Според нас просто преживяваш неприятните ефекти от делириума, причинен от раняването ти. Вината не е твоя. Всички знаем, че не го правиш съзнателно.
Той се обърна към дядо си.
— Нима не разбираш, Зед? Помисли си. Нещо става. Има някаква ужасна, потресаваща нередност. Поради някаква причина, която не мога още да разгадая, аз съм единственият, който си спомня Калан. Зад това има сериозна причина. Злонамерен акт. Може би трябва да търсим вината в Джаганг.
— Джаганг създаде онзи могъщ звяр, който те преследва — прекъсна го Ничи. — Той вложи в този процес всичките си усилия. Не му трябва нищо повече. Освен това звярът вече е по петите ти. За какво му е да опитва друго?
— Знам ли. Не разполагам с готови отговори, но знам, че това, което ви говоря, е самата истина.
— А как става така, че ти единствен знаеш истината, а всички други са заблудени? Защо паметта изневерява на всички ни, освен на тебе? — попита Зед.
— И това не ми е известно, но мога да ви докажа, че всичко, което казвам, е истина. Нека ви заведа при гроба. Хайде.
— Колко пъти да ти повтарям, че надписът е съвсем стандартен и обичаен, Ричард.
Ричард изгледа дядо си със свиреп поглед.
— Тогава ще разровя гроба, за да можем всички да видим, че е празен и че не съм луд.
Зед вдигна ръка към вратата, която още зееше отворена.
— Но скоро ще мръкне. Още по-неприятното е, че май всеки момент ще завали.
Ричард, който вече стоеше на прага, се извърна.
— Имаме кон и за тебе. Има време да слезем до града по светло. Ако се наложи, съм готов да копая и на тъмно. За мен това е по-важно — не ме е страх нито от дъжд, нито от липсата на светлина. Време е окончателно да приключим с този въпрос. Време е най-после да се захванем със съществения проблем и да намеря Калан, преди да е станало твърде късно. Хайде, тръгваме.
— Но това е… — заръкомаха разпалено Зед.
— Да направим, каквото иска — прекъсна го Ничи и привлече всички погледи върху себе си. — Вече изприказвахме достатъчно по въпроса. За него това е важно. Да му позволим да стори онова, което се чувства длъжен. Това е единственият шанс, който имаме, за да разрешим проблема.
Преди Зед да успее да и отговори, между две от червените колони в другия край на залата се появи Морещица. Русата и коса бе пристегната на плитка на гърба — досущ като прическата на Кара. Жената беше малко по-ниска, но изглеждаше също толкова внушително и се движеше със същия финес и достойнство. От цялото и същество се излъчваше решителност и липса на какъвто и да е страх.
— Какво става тук? Чух… — Спря по средата на изречението и облещи очи. — Кара? Ти ли си това?
— Рика! — рече Кара и кимна. — Радвам се да те видя.
Рика също кимна, след това обърна глава към Ричард.
Пристъпи напред.
— Господарю Рал! — възкликна тя и очите и се ококориха още по-широко. — Не съм те виждала, откакто…
— Откакто напуснах Народния дворец в Д’Хара — довърши той. Когато дойдох, за да затворя входа към отвъдния свят, ти беше сред Морещиците, които ми помогнаха в Градината на живота. Ти държа ризата на лявото ми рамо, докато ме превеждахте през двореца. Онази нощ една от посестримите ви пожертва живота си, за да мога да довърша своята мисия.