— Значи си спомняш — усмихна се тя изненадана. — Тогава всички ние бяхме облечени в червените си униформи.
Направо не е за вярване колко добра памет имаш, че да си ме спомняш — камо ли пък да се сетиш, че съм била от лявата ти страна! — Сведе дълбоко глава. — За нас е чест, че си спомняш жертвата на посестримата ни, загинала в бой.
— Вярно е, имам чудесна памет. — Изгледа мрачно първо Ничи, после и Зед. — Всичко това се случи точно преди да дойда в Ейдиндрил и да видя надгробната плоча с името на Калан отгоре. — Обърна се към Рика. — Ще останеш ли да надзираваш Кулата, Рика? Налага се да слезем до града.
— Разбира се, Господарю Рал! — непосредствената и близост до Ричард явно я изпълваше с гордост и дълбока радост.
Ричард плъзна свирепия си поглед върху останалите.
— Тръгваме!
Щом той прекрачи прага и се изгуби в мрака, Зед хвана Ничи за ръкава.
— Бил е ранен, нали? — След като тя забави отговора си, той продължи: — Чух те да споменаваш за делириум, получен вследствие на раняването.
— Уцелиха го със стрела. Беше на косъм.
— Ничи го излекува — намеси се шепнешком Кара. — Тя спаси живота на Господаря Рал.
— Излиза, че наистина е верен приятел — повдигна вежда Зед.
— Излекувах го, но бе по-трудно от всичко, което съм правила някога. Спасих му живота, но се опасявам, че не съм се справила особено успешно.
— Какво имаш предвид? — попита Зед.
— Мисля, че донякъде съм причината да страда от тези илюзии.
— Не е вярно — защити я Кара.
— Питам се дали не бих могла да сторя още нещо, или да пробвам нещо друго.
Преглътна буцата в гърлото си. Наистина вярваше, че тя е причина за сегашното състояние на Ричард, че всичко е по нейна вина, че не е реагирала достатъчно бързо или че е допуснала фатална грешка. Непрекъснато прехвърляше в главата си онази ужасна сутрин и решението, което взе тогава, да отведат Ричард на безопасно място, преди да се заеме с раните му. Тогава логиката и беше, че е възможно да бъдат атакувани, докато тя се опитва да го излекува, но сега се чудеше дали не е било по-правилно да се заеме веднага, още там, на бойното поле. Дали ако го бе направила, щеше да му спести всичко това и да го спаси от нападналите го призраци.
В крайна сметка второ нападение не последва, така че излизаше, че е взела погрешно решение, като го отведе в запуснатата къща. По онова време нямаше представа, че никой не възнамерява да ги напада отново, но може би, ако беше накарала хората на Виктор да отцепят района, вместо да губи време в път, щеше да започне да лекува Ричард доста no-навреме. Не го направи, защото се опасяваше, че ако се пръснат да патрулират, ще попаднат на вражески войници, в който случай така или иначе щеше да се наложи да местят Ричард, а тогава вече би било твърде късно.
При всички положения решенията бе взела тя и сега Ричард страдаше от ужасна заблуда. През онази нощ нещо се бе объркало — тежко и мащабно.
Нямаше човек на света, който да и е по-скъп от Ричард. Опасяваше се, че неволно се е превърнала в разрушителната сила, която сега бавно съсипваше живота му.
— И как точно пострада, ако мога да попитам? — извади я от мислите и Зед. — Къде го уцели стрелата?
— В гърдите, отляво. Стрелата не бе проникнала през цялото му тяло, не се показваше през гърба. Той бе успял да я отклони леко, така че не го бе улучила право в сърцето, но дробовете и гръдният му кош бързо се напълниха с кръв.
— И ти си успяла да извадиш стрелата и да го излекуваш? — повдигна вежда Зед.
— Да, тя спаси живота на Господаря Рал — отговори вместо нея Кара.
— Не знам… — Ничи се затрудняваше с обясненията. — Не бях с него известно време, срещнахме се тук. Сега, като го виждам отново, установявам, че е потънал толкова дълбоко в заблудата си, че изобщо е изгубил видимост към истината. Така че се съмнявам, че съм направила нещо добро за него. Как ще живее занапред, ако не може да види истината за околния свят? Вярно, тялото му е излекувано, но той е измъчван от бавна смърт, която бавно поразява ума му.
Зед я потупа по рамото. Ничи долови искрицата на живота в очите му. Същата, която блестеше и в очите на Ричард. Поне доскоро.
— Ще трябва да му помогнем да види истината.
— Ами ако тя нарани сърцето му?
Зед се усмихна. И усмивката му беше подобна на Ричардовата — усмивката, която толкова и липсваше сега.
— Ами тогава ще се наложи да излекуваме и сърцето му, не мислиш ли?