— И как ще стане това? — успя да пророни треперливо Ничи, но гласът и не бе по-силен от шепот.
Зед и се усмихна пак и я стисна по-здраво за ръката.
— Ще трябва да намерим начин. Първо ще му помогнем да види истината, а после ще се тревожим за това как да намерим начин за излекуването на сърцето му.
Ничи успя само да кимне. Не искаше да гледа как Ричард страда.
— А за какъв звяр спомена? Нещо, което е създал Джаганг ли?
— Това е оръжие, създадено от Джаганг и неговите Сестри на мрака. Идеята за него е заимствана от оръжията, създавани по време на Голямата война.
Зед изруга под мустак. Кара сякаш понечи да му каже нещо за този звяр, но после размисли и тръгна към вратата.
— Да вървим, не искам Господарят Рал да ни изпревари много.
— Май ще трябва да се понамокрим — процеди през зъби Зед.
— Поне ще отмие малко от миризмата на кон от тялото ми — отбеляза Морещицата.
Четирийсет и осма глава
ЗАПОЧНА ДА РЪМИ още преди да стигнат до ливадата. Ричард вече беше тръгнал. Не беше ясно с колко ги е изпреварил. Кара понечи да избърза и да го настигне, но Зед и каза, че знаят точно накъде се е запътил и че няма смисъл да рискуват да счупят някой крак на уморените коне, защото в такъв случай ще се наложи да ходят пеша да града, а после, след като посетят гробището на Изповедниците, да извървят целия път обратно до Кулата.
— Пък и бездруго няма да успееш да го настигнеш — додаде накрая.
— Виж, тука си прав — рече Кара и забави ход. — Но не искам да остава сам по-дълго, отколкото се налага. Той разчита на моята закрила.
— Особено откакто е без меча си — промърмори Зед кисело.
Не им оставаше друго, освен да се поразбързат след Кара.
Докато слязоха от планината и стигнаха до града, дневната светлина бе започнала да гасне, а дъждът се беше усилил. Ничи си помисли, че докато свършат, ще са мокри до кости, но нямаше как. Добре поне, че не беше студено.
Тъй като знаеха къде отива Ричард, се отправиха към Двореца на Изповедниците, където веднага намериха коня му, вързан за една от халките, през които минаваха вериги, окачени между декоративни гранитни подпори. Във веригите нямаше отвор, така че явно служеха като един вид ограда на дворцовите площи. Тримата привързаха конете си до Ричардовия и последваха Зед, който прескочи веригата.
По всичко личеше, че външните лица не са добре дошли тук. Закътаният двор бе преграден с редица високи брястове и плътна стена от вечнозелени хвойни. Между кичестите клони на величествените дървета Ничи мярна белите стени на Двореца на Изповедниците, които се извисяваха в близост, за да закрилят и бдят над уединеното гробище.
Ничи не очакваше да се озоват в толкова обширен и голям парк — беше си го представяла no-скоро скромен, вероятно заради откъснатостта му. Дърветата бяха разположени така, че да преградят пространството на множество по-малки участъци, всеки от които достатъчно уединен. Горе-долу през средата минаваше алея, очертана от красива, потънала в зеленина колонада, която водеше право към двореца. Явно бе предвидено в гробището да се влиза само през елегантната двойна порта на двореца. На фона на гаснещия ден притихналият гробищен парк изглеждаше още по-призрачен.
Откриха Ричард на едно леко възвишение, обособено като отделно дворче. Стоеше под дъжда и се взираше в полирана надгробна плоча, пръстите му обхождаха буквите, издялани в гранита, които изписваха името КАЛАН.
Пътьом бе взел отнякъде лопати и кирки, които лежаха на земята по-встрани, готови да влязат в действие. Ничи огледа района и забеляза складови помещения, поприкрити зад жив плет край един от ъглите на двореца — явно инструментите бяха взети от там.
Още с приближаването си към него Ничи разбра, че Ричард е на ръба да извърши нещо потенциално опасно… за него. Тя застана зад него, скръстила ръце, готова, докато той продължаваше да гали името, изписано на плочата.
— Ричард, надявам се да помислиш над всичко, което ти казах — подхвана кротко тя, като несъзнателно заговори с почтителен тон, подходящ за подобно място. — И ако се окаже, че нещата не се развият според очакванията ти, искам да знаеш, че ще ти помогнем, с каквото и както можем.
Той отвърна поглед от името върху камъка.
— Не се тревожи за мене, Ничи. Този гроб е празен. Тя не е тук. Готов съм да ви го покажа, след което се надявам най-после да ми повярвате. И когато това стане, ще осъзнаете, че наистина има нещо ужасно не наред. Ще трябва да разберем какво всъщност става и да намерим Капан.
Той задържа погледа и в своя още известно време, за да види дали ще се осмели да му каже още нещо. После, без повече приказки, грабна една лопата и натисна силно с крак в меката тревиста почва пред каменната паметна плоча на мъртвата Майка Изповедник.